Влезе в банята, облицована със сиво-черен теракот, и включи осветлението. Студеният душ бе общо взето неприятна процедура, но се оказа, че има добър ефект. Успя да поуспокои разбушувалата се кръв в жилите му. Ако това продължаваше по същия начин, сигурно щеше да се озове в съседната стая и да я моли да правят любов. „Тя дори не подозира какво ми причинява. Още няколко дни и ще се побъркам…“
Заопипва ципа на дънките си с мисълта, че го прави Верити. И в този момент в съзнанието му проблеснаха злоба, похот и ужас. Вдигна очи и видя, че стои само на няколко крачки от рапирата. Привличането на оръжието се усилваше, сякаш го държеше с невидими ръце. Отломките на времето се оказваха по-силни от волята му. Знаеше как ще завърши отчаяната му съпротива.
Приближи се по-близо до стената, за да разгледа рапирата. Знаеше, че разстоянието е от особено значение за преживяванията му. „Ако успея да я изнеса от стаята, без да я докосвам, ще я сложа в килера отсреща.“
Пристъпи и вече го деляха само сантиметри от нея. Усети сигналите от отдавна причиненото насилие, които го пронизаха. Можеше да се обзаложи, че оръжието е автентично и изработено в Милано. Нито една имитация не можеше да му въздейства по този начин. А и всичко от италианския Ренесанс го правеше още по-уязвим. Внимателно огледа, по какъв начин е закрепена рапирата към стената. Поддържаше я малка метална плочка. Предпазливо стисна краищата й, стараейки се да не докосва рапирата. Разклати плочката и, когато я откачи, бавно тръгна към коридора. Една част от съзнанието му отчаяно се бореше с привличащите го емоции. „Ако Верити ме види в това състояние, сигурно ще си помисли, че съм луд. А може би и наистина да съм откачил!“
Беше стигнал до средата на стаята, когато осъзна, че е направил фатална грешка. Чувството, че се намира в смъртна опасност, се усилваше. Макар пръстите му да не докосваха стоманеното острие, вълна от вибрации, натрупвани през последните 400 години, разтърси тялото му.
В съзнанието му стените на спалнята започнаха да се свиват, образувайки безкраен, тъмен коридор. Още щом той се появи, Джонас видя и очакващите го пипала на древни емоции. Нямаше как да се справи със змиеподобните ленти от стара злоба, омраза, похот и отмъщение. Потта се стичаше по челото му на малки ручейчета. Опита се с цялата си воля да задържи последните останки от собственото си съзнание. Залитна, загуби равновесие и рухна на колене.
„Трябва да се отърва от рапирата. Само да я пусна на пода и всичко ще е свършило…“
Опита се да разтвори пръстите си, но привличането на старинното оръжие се оказа далеч по-жестоко и мощно. Усещаше, че е атакуван от нещо по-силно дори и от това, което го беше накарало да замахне с меча срещу един от лаборантите. Ако не успееше да се справи с невидимите си противници, щеше да се загуби в тъмния коридор, а това значеше, че миналото или щеше да го убие, или да отнеме разсъдъка му. Бе направил глупава грешка, докосвайки металната плочка, но никога не бе и предполагал, че излъчването може да се предава толкова силно от предмет на предмет. Бяха изминали доста години от времето, когато бе докосвал нещо от епохата на Ренесанса. Беше позабравил, с каква сила може да атакува миналото. Самочувствието му бе нараснало, след като бе вдигнал единия от пистолетите на Емерсън и, разбира се, след като бе открил Верити в коридора. Беше преодолял тайнствената им сила, само защото тя беше при него, макар и стремително бягайки напред. „Верити! Тя може да се справи с пипалата на времето. Докосне ли я, рапирата няма да ми въздейства така и ще мога да я пусна.“ Джонас се опита да се изправи на крака, но залитна отново и падна на леглото. Рапирата докосна босия му крак и ярост и смъртна омраза го удариха с мощта на приливна вълна. В съзнанието му се появи видение на освирепялото лице на мъж, изнасилващ окървавена жена. „Ще го убия този кучи син!“ Джонас сграбчи рапирата и тръгна с решителни крачки към спалнята на Верити. Неговата „червенокоса господарка“ се намираше в смъртна опасност. Беше решен на всичко, за да я спаси. Дори и на убийство…
Глава IX
Верити се въртеше неспокойно в леглото. Изведнъж силен трясък я събуди напълно. Първата й мисъл беше, че бурята е успяла да счупи някой от изпъкналите прозорци.
Скочи стреснато и разтърка залепналите си от съня очи. Забеляза, че стаята е малко по-светла, а после осъзна, че това се дължи на широко отворената врата. Преди да успее да си обясни, какво може да я е отворило, откъм коридора се появи мъжки силует. В ръката си държеше някакъв предмет, който в началото не можа да разпознае. Но металното острие проблесна и тя застина от ужас. Опита се да изпищи, но от гърлото й не излезе нито звук. Мъжът се придвижи напред с характерната стъпка на професионалните фехтовачи. Огромна светкавица освети спалнята за няколко секунди, но и те й бяха достатъчни, за да разпознае напрегнатата фигура с рапира в ръка.
— Джонас?!
Мъжът подскочи от изненада, когато чу името си, сякаш бе ударен от гръм. Извъртя глава, но продължи да се промъква крадешком към леглото. Верити отстъпваше бавно назад, докато гърбът й опря о стената. При следващото проблясване видя, че острието не е насочено към нея, а към другия край на леглото.
— Джонас! Какво става? Добре ли си?
— Докосни ме! Докосни ме, иначе съм загубен! Гласът му беше груб и рязък, сякаш че говореше друг човек. „Сигурно е сънувал кошмар и сега върви насън.“ Верити нямаше смелост да се приближи, докато рапирата беше в ръцете му. Можеше да я вземе за свой противник, а начинът, по който се движеше и размахваше оръжието показваше, че перфектно владее техниката на фехтовката.
Верити се отпусна в далечния ъгъл на леглото. Нещо не беше наред със стаята. Стените й бавно се разкривяваха, откъсвайки я от реалността. Страхът й прерастваше в ужас и безпомощност.
— Джонас, събуди се, чуваш ли ме?!
— Верити, докосни ме! Докосни ме бързо!
Искаше й се да го заобиколи и да избяга от спалнята, но отчаянието в гласа му я накара да се замисли. Изправи се, като напразно търсеше думите, които можеха да го извадят от делириума. Той се приближи още една крачка напред и за нея вече нямаше място за отстъпление.
Стаята беше завършила своето преобразяване и Верити установи, че отново се намира в безкрайния тъмен тунел.
— Верити, не бягай от мен! Няма да ти направя нищо!
Думите му отекваха в съзнанието й, но сякаш идваха от много голяма далечина. Обземаше я паника. Вече разбираше, че Джонас е бил човекът, очакващ я в тъмнината. Опита се да се отскубне, но краката й не се подчиняваха, като че ли се движеше в подвижни пясъци. И тя вече изживяваше свой собствен кошмар.
— Хвани ме, Верити, моля те! Открий ме, иначе съм загубен!
Думите му звучаха като заповед, но и като трогателна молба, която докосна душата й. Верити спря мисления си бяг и се обърна да срещне мъжа, който я преследваше. Вече не можеше да не откликне на отчаянието в гласа му.
За няколко минути не успя да го различи в полумрака. Чувстваше присъствието му и неговото приближаване, но силуетът му не се забелязваше. Нещо се раздвижи в сенките и Верити отново изпита лудо желание да се втурне напред. Инстинктът й за самосъхранение подсказваше само едно: „Обърни се и бягай!“
— Не, Верити, моля те, не го прави! Имам нужда от теб, не ме изоставяй, помогни ми!
Тя жадно поглъщаше въздух, сякаш в действителност беше пробягала няколко мили. После бавно направи крачка напред. Около нея заплашително се раздвижиха сенки и силуети.
Отвън отново проблесна светкавица и сега вече можеше да гледа и в двете реалности. В спалнята и във видението, създадено от нейното съзнание. Джонас все още държеше рапирата, но другата му ръка бе протегната към нея. Лицето му бе пребледняло и изопнато от напрежение. Верити различи отчаянието и надеждата, с която я очакваше. Повече не можеше да се колебае. Не разбираше какво става, но явно Джонас имаше нужда от помощта й.
Изтръгна се от страха и вцепенението си и се хвърли към него. Той потрепери целия, когато се блъсна в гърдите му. Свободната му лява ръка я обгърна в груба, почти жестока прегръдка.
— Верити!
В тъмния коридор Верити инстинктивно го откри и го прегърна. Червено-черни кървави пипала се
