не разбирам какво търсиш тук? Сбъркал си, че се мотаеш. Трябвало е да станеш литературен критик. Какво ще кажеш да поговорим с моя издател?
Верити ги гледаше безпомощно. Измърмори някакво проклятие, защото тенджерата кипна и обля котлона.
Ресторантът се напълни около единадесет и тридесет и работата откъсна Верити поне временно от проблемите й. Тя управляваше умело кухнята като истински собственик. Даваше задачи на Емерсън и Джонас, организираше готвенето, посрещаше гостите.
Когато в два часа затвориха за почистване, чувстваше се много по-добре от сутринта. Вече започваше да свиква със съмнителното начало на първата си истинска любовна връзка. Прибра обедните постъпления от касата и се приготви да направи обичайното си посещение на банката. Джонас забърсваше измитите чинии и хвърляше крадешком любопитни погледи.
— В града ли ще ходиш?
— Да, отивам до банката.
— Може ли да дойда като охрана. Искам да купя и малко бира.
Верити се опита да прикрие напрежението, което я обземаше. За първи път щяха да останат насаме след снощи.
— Добре, но искам да ми обещаеш, че няма да купуваш от твоята гадна храна.
Джонас хвърли кърпата настрани.
— Но, скъпа, не може да се пие бира без това, което наричаш „гадна храна“. Двете вървят заедно и образуват много интересен химически процес. Хайде да тръгваме.
Денят беше слънчев и горещ — есенен ден, който сигурно щеше да осигури добра реколта на местните винари.
Решиха да вървят пеш и поеха по пряка пътека, криволичеща покрай водите на езерото. Джонас хвана ръката на Верити.
— О кей, скъпа, нека чуем?
— Какво да чуем?
— Ами, как се чувстваш след „събитието“?
— О, това ли било? Много ли държиш да знаеш как се чувствам?
— Просто мислех, че имаш нещо да ми кажеш.
— Винаги ли досега си питал така, когато си извършвал „събитието“ с други жени?
— Ох, отново ставаме арогантни. Отговорът е „не“, Верити. Искаш ли да знаеш откога не съм бил с жена? Може би от 5–6 години. Противно на широко разпространеното женско мнение, мъжете в една фаза от живота си нямат толкова голяма нужда от подобни „събития“ — той замълча за момент, а после каза с по-тих глас: — съжалявам за снощи, бях доста нетактичен, а и несръчен.
— Няма защо да ми се извиняваш. Не си бил нетактичен. Само дето избързахме, а не трябваше да е така. За мен всичко вървеше добре, докато не получих обецата си.
— Това те изплаши, нали?
Джонас се спря и я притегли към себе си. Дланите му нежно докоснаха лицето й.
— Съжалявам за това, Верити. Не съм и мислил, че ще те изплаша. Какво ще кажеш, да не говорим повече по този въпрос. Имаме достатъчно време.
— Време?
— Да, нали искаше време, за да помислиш. Време, за да се опознаем. Имаме достатъчно от него, няма защо да бързаме. Няма защо да се тревожиш, че всяка вечер ще се опитвам да те вкарам в леглото. И аз не искам прибързани неща.
— Това същият Джонас Куоръл от снощи ли е? Татко спомена, че тази сутрин си препрочитал Макиавели. На него ли дължиш промяната в стратегията.
Джонас се усмихна, но очите му останаха сериозни и напрегнати.
— Верити, ти означаваш повече за мен, отколкото си мислиш. Не желая да развалям всичко заради прибързани действия. Искам да ми дадеш шанс. Имаш думата ми, че нищо лошо няма да ти се случи. Ще ми повярваш ли?
Верити си спомни за обецата, която бе изпаднала вчера от джоба му. Спомни си колко неща беше научила за мъжете от пътуванията с баща й. Твърде малко индивиди от мъжки пол биха били толкова път, от Мексико до тук, само заради един поглед в едно украшение, но все пак у нея се засилваше убеждението, че Джонас е един от тях. Мъж, който е завладян от своите фантазии, който е пропит с духа и философията на отдавна отминала епоха, който може да рецитира ренесансова поезия и да бъде един то тези, за които напълно нормално да последват жена дори и на 2000 мили.
Верити докосна китките му. Имаше толкова сила и напрежение в тези дълги, елегантни пръсти.
— Ти също означаваш много за мен, Джонас. Не само защото си първият мъж в живота ми, но и по други все още необясними за мен причини.
Джонас се наведе да я целуне.
— Благодаря ти, Верити. Няма да правим повече нищо прибързано, нали? Имаме всичкото време на света.
Току-що се бяха прибрали от банката, когато позвъни Лора Грисуолд.
— Здравей, Верити. Обаждам се да ти кажа, че Кейтлин Евинджър ще вечеря при теб. Но този път ние няма да дойдем. Не мога да не призная, че е изключителна жена, но на мен и на Рик ни е трудно да я забавляваме. Просто нямаме общи теми, за разлика от теб.
— Тя ми харесва и аз й се възхищавам. Тази жена е постигнала всичко в живота си сама с цената на много труд и себераздаване. А и по някаква причина й съчувствам.
— Разбирам какво имаш в предвид. Но не мислиш ли, че има нещо странно в нея?
— Със сигурност има, но предполагам, че всички хора на изкуството са такива — малко по-различни от останалите. Тях сякаш нещо ги тласка напред, кара ги да пресъздават чувствата и мислите си в прекрасни произведения.
— Е, може и да имаш право, но на мен не ми допадат хора, завладени от мания.
— Какво искаш да кажеш? Че Кейтлин е завладяна от манията да рисува?
— Не знам със сигурност, но виж очите й. Тя сякаш не живее в този свят. О, по дяволите. Търсят ме на другата линия. Хайде, чао. Ще ти се обадя пак.
Верити затвори телефона и около минута обмисля думите на Лора. Тя беше права. Имаше нещо свръхестествено в пронизващия поглед на художничката. Имаше сенки и страдание. Това само я накара да изпитва по-силно съчувствие към нея.
Около седем часа Кейтлин влезе в ресторанта, придружена този път само от Тави. Двете си поръчаха супа от грах, пилаф и бутилка вино. Тази вечер ролята на келнер беше поел Емерсън. Той сервира виното по всички правила на етикецията, но Кейтлин отвърна на старанието му само със студено кимване. Когато свърши и се върна в кухнята, Еймс поклати мрачно глава.
— Брр, Джонас, виждал ли си скоро жив айсберг?
— И още как. Едва я изтърпях снощи.
— Я престанете вие двамата, просто не я разбирате, това е.
— Така ли? Ами тогава обслужи си я ти. Вика те на масата си.
— Сигурно иска да ми каже, че не е яла никъде по-вкусен пилаф?
— Аз не бих разчитал на това — ухили се Джонас. — Сигурно ще иска телефонния номер на санитарните власти, за да докладва, че в супата й има муха.
— Джонас, в добрите ресторанти не се харесва твоят черен хумор. Продължавайте да работите, отивам да говоря с нея.
Верити тръгна към залата, усещайки насмешливите погледи на двамата мъже в гърба си. Както беше и предполагала, те си паснаха веднага. И вече усещаше последствията на тяхното единомислие.
„Какво да се прави, това не можеше да се избегне. Те толкова си приличат“ — помъчи се да се самоуспокои.
— Добър вечер, Кейтлин, Тави. Как беше храната, хареса ли ви всичко.
