— Добре е. — Даяна потупа кучето, което си беше извадило носа на вятъра.
Когато Брандън паркира джипа пред пощата, няколко любопитни погледа ги проследиха. През улицата Еди Спунър им махна изпод капака на една кола. Даяна отвърна на поздрава му на път за центъра на клюките във Фулбрук Корнърс.
— Сега да пазаруваме — съобщи тя, когато след няколко минути те излязоха от пощата.
— Ще дойда с теб — каза Брандън. — Трябва да взема нещо за вечеря. Татко каза, че ще идваш довечера. — Той се огледа наоколо с интерес. — Трудно ми е да повярвам, че баща ми е израсъл на такова място. По някакъв начин никак не му отива.
— Мисля, че не е могъл да се впише тук — измърмори Даяна.
— Чудя се защо е дошъл това лято.
— Интересен въпрос.
Тогава Даяна забеляза стария син кадилак, който бавно се движеше надолу по улицата към тях. В същия момент тя осъзна, че й предстои важно решение. Освен това, знаеше, че няма много алтернативи. Кадилакът вече приближаваше. Хари щеше да паркира пред хранителния магазин.
— Брандън?
— Да, Даяна?
— В кадилака е твоята баба.
Брандън внезапно спря и с удивление се загледа към колата, от която излезе Хари и отвори вратата за царствената дама вътре. Маргарет Фулбрук чакаше, а погледът й беше прикован във внука й.
— Добро утро, госпожо Фулбрук — тихо поздрави Даяна, когато двамата с Брандън приближиха. — Позволете да ви представя Брандън Савагар. Брандън, това е Маргарет Фулбрук. — Тя затаи дъх, но вроденото добро поведение на Брандън надмогна болезнения момент.
— Как сте, госпожо Фулбрук? — каза той със завидно спокойствие.
— Приличаш на него — с обвинителен тон изстреля думите Маргарет Фулбрук. — Точно като него на неговите години. С изключение на очите. Истина е това, което ми казаха за очите ти. Също като на Синтия.
— И татко винаги е казвал това.
— Учудвам се, че баща ти признава, че нещо от теб прилича на майчиния ти род. Какво ти е разказвал Колби за Синтия, докато растеше?
— Казвал ми е, че е била много красива.
Погледът на Маргарет Фулбрук се смекчи от спомени.
— Да, дъщеря ми беше много красива. И много жизнена. Ако не беше баща ти…
Брандън не дочака да довърши.
— Извинете, госпожо Фулбрук. Трябва да напазаруваме. — Той хвана Даяна подмишница с хладния маниер, който Колби би демонстрирал в тази ситуация и се отправи към входа на хранителния магазин. Даяна не се опита да го спре.
— Къде си мислиш, че отиваш, млади човече? — извика след него Маргарет Фулбрук. — Върни се веднага. На теб говоря. Хари, спри го. Веднага го спри.
Хари се изпречи на пътя им тромаво като стария кадилак. Малките му очи бяха присвити в очакване.
— Чу ли, хлапе? Тя иска да говори с теб. Прави, каквото ти казва, или ще получиш това, което получи баща ти една нощ, когато беше на твоите години.
Брандън пусна ръката на Даяна. Тя усети, че той се подготвя.
— Не се тревожи, Брандън — спокойно му рече тя, — баща ти каза, че Хари е голям, но много муден. И ако преди двадесет години не успял да хване баща ти, то сега той вече е като желе.
Пълното лице на Хари се набръчка от ярост.
— Муден, аз? Ще ви покажа кой е муден. — Той вдигна месестата си ръка с поглед впит в Брандън. — И ти си като него, по дяволите. Съвсем същият. Сигурно те е научил на някои внезапни удари. Но аз ще те надвия. Да видим.
Брандън изчакваше. Не сваляше поглед от противника си. Даяна се обърна и видя смразяващия поглед на Маргарет Фулбрук.
— Това изпълнение със сигурност ще ви гарантира, че никога повече Брандън няма да ви проговори, госпожо Фулбрук.
— Искам да говоря с него. Трябва да говоря с него. Сега, когато го видях, трябва да говоря с него. Не разбираш ли?
— Разбирам. Но първо, кажете на Хари да се отдръпне. — Даяна усещаше как се събират зяпачи. — Ако се пролее кръв, това ще е краят, госпожо Фулбрук. Никога вече няма да видите Брандън.
— Но той си тръгваше — изхленчи госпожа Фулбрук. — Опитах се да говоря с него, а той си тръгна.
— Само защото започнахте да хулите баща ми — обясни Брандън, но не сваляше поглед от Хари. — И аз искам да говоря с вас, госпожо, но няма да ви позволя да кажете и една дума срещу баща ми.
Настъпи напрегната тишина и Маргарет Фулбрук въздъхна дълбоко.
— Отдръпни се, Хари.
— Но, госпожо…
— Казах, отдръпни се.
Хари беше явно много разочарован и неохотно се подчини.
— А сега върни се, момче, и ела да поговорим.
Брандън бавно се обърна.
— Давате ли дума, че няма да критикувате татко?
— Трудно ще е да не го критикувам — призна госпожа Фулбрук. — От двадесет години го правя. Но ще се постарая. А сега ела тук, нека отново погледна очите ти.
Даяна леко се усмихна, докато Брандън вървеше към баба си.
— Аз ще напазарувам, докато вие пийнете кафе — рече тя. Но нито Брандън, нито Маргарет Фулбрук й обърнаха внимание. Те бяха твърде заети да се гледат един друг в очите.
След час Брандън, потънал в мисли, остави Даяна и Спектър пред къщата й. По обратния път той почти не говореше, но проговори, когато Даяна понечи да слезе от джипа.
— Какво мислиш за нея, Даяна?
Тя седна на седалката обратно и се загледа в напрегнатото и загрижено изражение на Брандън.
— Тя е една огорчена, стара жена, която в продължение на двадесет години се е отричала от внука си. Сега те видя и съжалява за пропиляното време. Ти си единственото нещо, което й е останало.
— Стана ми жал за нея. Въпреки, че насъска стария Хари към нас.
— Днес ти се държа благородно и любезно с нея, Брандън. Даде й нещо, което тя не би могла да купи, нито да открадне, нито да вземе насила. Дълбоко в себе си го знае. — Даяна спонтанно се наведе през седалката и леко го целуна по бузата. — Само един истински мъж би се справил със ситуацията днес, точно като теб. Гордея се, че те познавам. — Тя излезе от джипа. Спектър изскочи до нея и тутакси се насочи към стъпалата на входната площадка.
— Даяна, почакай. — Брандън се изчерви като домат от думите й за неговата мъжественост, но изглеждаше доволен. — Според теб, какво да кажа на татко?
— Не знам. Предполагам, истината. Той сигурно е знаел, че щом си в града, тази среща е неизбежна. Мисля, че основното му притеснение, е било, че госпожа Фулбрук ще се опита да те нарани. Но щом разбере колко добре си се справил, ще се успокои. А ти наистина се справи блестящо, Брандън. Накара я да подгъне колене пред теб.
Брандън се усмихна.
— Не съвсем, но със сигурност не е онази инатлива стара сврака, за която татко говори.
— Може би преди двадесет години е била доста по-проклета.
Брандън натисна газта на джипа.
— Вероятно. Ще се видим по-късно, Даяна, и благодаря.
Даяна се загледа как изкарва джипа от автомобилната алея, след което се обърна към къщата.
— Хайде, Спектър, стари приятелю, да си направим закуска.
