през годините?
— Много неща, Колби. И всичко се свежда до убеждението, че е по-безопасно да разчиташ на себе си. Едва ли би могъл да спориш с мен по този въпрос. И твоето мнение по темата е същото.
— Да, права си. Добре, но в моя случай това е така, вероятно защото винаги съм имал усещането, че сам трябва да се справям. Леля Джес никога не е била като пристан за мен, а нямаше на кого другиго да разчитам. Свикнах да се грижа сам за себе си. А ти?
— Подобна история. С изключение на това, че имах късмет да имам майка си. Татко ни напусна, когато бях на по-малко от година. Нито веднъж не изпрати на мама и един цент. Просто изчезна. Бедната ми майка забременяла в гимназията и се омъжила, без да завърши училище. Родителите й й помогнали, но нямали много да отделят. През целия си живот мама работила здраво. Ти не можеш да си представиш на какви минимални надници е трябвало да се съгласява. Имаше толкова Коледи, когато единственият подарък под елхата, беше подаръкът от Армията на спасението, който тя успяваше да изпроси.
— И ти си се заклела никога да не изпадаш в такова положение. Не си искала да рискуваш да попаднеш под финансовата зависимост на някой мъж.
— Да, с една дума.
— Не ти ли е хрумвало, че в преследването на своята независимост си стигнала до крайност? — сухо попита Колби.
— Бях сравнително удовлетворена. Сега имам всичко, което искам и мога да си позволя да направя живота на майка си доста по-лесен.
— Тази вечер каза на Робин, че не може да има всичко.
— Просто съм реалист. Животът често е серия от сделки.
— Кажи ми — тихо заповяда Колби. — Някога доверявала ли си се наистина на мъж? Доверявала ли си му се да се грижи за теб? Да бъде силен заради теб? Да бъде до теб?
— А ти някога доверявал ли си се на жена до такава степен? — отвърна му тя с въпрос.
— Не — тихо призна той и си помисли: „Но не бях срещал жена като теб.“
— Мисля, че ме разбираш, Колби. Нали имаме нещо общо помежду си?
— Да.
Те прекараха заедно дълго време, преди да заспят върху неравния стар диван.
Девета глава
Даяна се събуди с приятното усещане, че нещо я натиска. След няколко минути осъзна, че се намира на дивана, и че Колби е тази сила, която я натиска по цялата дължина на тялото й.
— Като събуждане в пещера — измърмори Колби със затворени очи. В този момент Спектър се приближи до дивана и сложи мокрия си нос върху топлата човешка кожа, която намери. Той изскимтя настоятелно. Колби изруга:
— Кажи на това куче, че ако иска да остане живо до падането на нощта, нека си махне мокрия нос от гърба ми.
— Мисля, че иска да излезе.
Колби отвори очи.
— Тогава защо не го изведеш?
— Защото ти си от външната страна на дивана. За теб е по-лесно да станеш и да го пуснеш да излезе.
— По-скоро ще завали сняг през август, отколкото аз ще направя услуга на това куче. Имам много по- интересни неща за правене тази сутрин. — Той плъзна топлата си длан по бедрото на Даяна.
— Да го пуснеш навън сутрин не е точно услуга. А необходимост.
Спектър потвърди думите й с още едно изскимтяване.
Той премести студения си нос нагоре по гърба на Колби и събра дънковата риза на кълбо.
— Добре, добре, предавам се. Мога да преживея всичко, но не и мъчението от мокрия нос на едно куче. — Колби се изправи и се протегна. — Хайде, голям лигав звяр. Навън. Може и да те използвам в някоя от книгите си тези дни, знаеш ли?
Спектър се втурна напред ентусиазирано. Даяна чу външната врата да се отваря и затваря и си помисли колко е хубаво сутрин до нея да се събужда мъжът, когото обича. Една жена лесно се пристрастява към този лукс. Би било опасно да прекалява с удоволствието.
Тя отвори очи и видя, че Колби стои до дивана и събува дънките, с които беше спал. Върху голите му и силни рамене танцуваше светлината на утрото. В погледа му проблясваше решимост и чувство за собственичество, което я накара да потрепери.
За миг времето сякаш някак странно беше спряло, както понякога се случваше, когато беше с Колби. В очертанията на лицето му тя забеляза неизмеримо желание и почувства вълните на яростната му страст към нея. Той беше толкова силен, легендарен войн, мъж, който доминираше над всичко и всеки наоколо. Внезапно си представи, че е въвлечена в битка.
Беше заловена, хваната в капан и окована.
Тогава Колби й се усмихна с топли сиви очи и мързелива утринна чувственост.
Да, той беше опасен, помисли си тя. Но как да му устои? Даяна разтвори ръце към него и той веднага се приближи.
Дълго след това Колби отново се измъкна от дивана като търкаше брадясалата си брадичка.
— Лошо, забравих да взема самобръсначка. Нямаше да имам този проблем, ако живееше с мен.
— Можеш да използваш моята.
— Мисля просто да го направя. Да ти е за урок, че си толкова твърдоглава и не искаш да се преместиш при мен. После ще спретнем една закуска, а след това ще трябва да свърша малко работа днес. Заради това или онова в последно време нищо не съм написал. Мисля да изритам хлапетата от къщи за деня, да заключа вратите, да си направя една голяма кана с кафе и да прекарам известно време, занимавайки се с това, което трябва да направя това лято.
— Колби?
— Хм?
— Радвам се, че снощи дойде. Иначе щеше да е една много дълга нощ.
Той се наведе и я прегърна, притискайки я силно.
— Радвам се, че миналата нощ ти имаше нужда от мен, поне малко. Защото и аз имах нужда от теб.
Тя остана прилепена до него, докато Спектър не започна да драска по вратата.
Три часа по-късно Брандън се появи с джипа. Спектър се втурна навън яростно при познатия шум на двигателя, но когато видя кой е на волана, веднага изгуби интерес и се отказа от атаката си.
— Здравей, Даяна — поздрави Брандън, когато тя излезе на входната площадка. — Татко не пуска никого в къщата. Казва с Робин да се забавляваме и да не го безпокоим през деня. Вече си направихме поход, и сега Робин чете нещо под едно дърво. А аз отивам в града да прибера пощата и да направя малко покупки. Татко каза, че може би ще пожелаеш да дойдеш и ти. Обясни, че ходиш в града по това време.
— Звучи чудесно, Брандън. Само да си взема чантата.
— И Спектър може да дойде — извика след нея Брандън. — Затова и дойдох с джипа. Има място и за двама ви.
— Де да беше и баща ти толкова щедър към кучето ми. Тогава Спектър може би напълно ще промени отношението си към него.
Брандън се засмя и след няколко минути джипът потегли от двора с всички пътници.
— Шофираш като баща си — тихо рече Даяна, когато Брандън ловко изведе джипа от един завой и уверено натисна газта. Доста познато й беше усещането за скорост, сила и контрол.
— Може би защото той ме е учил да шофирам — каза Брандън и нехайно сви рамене. — Спектър добре ли си там отзад?
