Къщата изглеждаше хладна и тиха в сравнение с неспокойните й сетива. Беше доволна, че Спектър е при нея в кухнята. Даяна беше свикнала да е сама, но понякога не беше зле да има мъж до себе си.
Отново сънят. По-силен от всякога. Вероятно, защото той прекара онази нощ в пещерата „Окованата жена“. Цял живот ли щеше да му се явява този сън?
Той стоеше до прозореца на долния етаж и се вслушваше в тишината в къщата и мислите му се върнаха към всичките онези дълги и самотни нощи, които беше прекарал тук като дете. Обикновено в тези нощи той си представяше най-лошите неща, които могат да му се случат.
Тъмни сенки се сливаха с дърветата навън. Колби се загледа в тях за известно време. Защо се беше върнал в този град? Защо не можеше да се отърси от чувството, че тук във Фулбрук Корнърс беше оставил нещо недовършено? Може би осъзнаваше простия психологически факт, че миналото е винаги част от бъдещето.
Колби въздъхна. Имаше и още нещо. Някакво смътно чувство на недовършеност го беше върнало. Преди напълно да се освободи от Фулбрук Корнърс, той трябваше да свърши нещо.
Изруга наум. Искаше му се да види Даяна. Имаше нужда от нея тази вечер. Сънят от пещерата го завладяваше.
Колби се извърна от прозореца, надраска кратка бележка върху лист хартия и я остави на кухненската маса. Вероятно щеше да се прибере преди изгрев — слънце.
Но можеше и да не се прибере.
Реши да повърви до къщата на Даяна. Ако тръгнеше с джипа, можеше да събуди Брандън и Робин.
Десет минути по-късно той видя, че кухненския прозорец на Даяна свети и се зачуди. Забърза и когато стъпи на първото стъпало на входната площадка отвътре прозвуча острият лай на Спектър.
— Даяна, аз съм — извика той и почука на вратата. — Махни проклетото куче.
Той я чу да успокоява Спектър и след миг отключи входната врата. Погледна я и му се стори топла, позната и толкова прекрасна.
— Защо си станала по това време на нощта? — попита той и влезе в коридора.
— И аз щях да те попитам същото. Господи, Колби, почти два през нощта е. Къде ходиш посред нощ?
— Не можах да заспя. Реших да се поразходя и видях, че при теб свети. — Той съблече коженото си яке. — Не, не е съвсем така. Истината е, че мислех да се поразходя и да разбера, дали има шанс да ми отвориш в два посред нощ. — Той пусна якето си върху масата в коридора, привлече я до себе си и страстно я целуна.
Тя го погледна щом той си вдигна главата. Очите й бяха широко отворени, а погледът й изненадващо уязвим.
— Честно казано — тихо рече Даяна, — радвам се, че дойде.
Той силно я притисна за миг.
— Труден ден, а? Тези плевели наистина те разстроиха, нали?
— Да.
— Обещавам ти, че ще разбера кой ги е сложил, скъпа. И после злосторникът ще яде камъни от паважа. Хайде да влезем в кухнята и да си налеем една лечебна доза бренди.
— Тъкмо направих горещ шоколад.
— Още по-добре.
Взеха чашите си и се отправиха към всекидневната. Даяна седна до него на стария диван и сложи крак връз крак. Спектър се настани наблизо, както винаги бдителен, но очевидно примирен с факта, че Колби е наложил правото си да бъде тук по това време на нощта.
— Авторите на романи на ужасите да не би да страдат от много безсънни нощи? — попита Даяна и отпи от горещия шоколад.
Колби леко се засмя.
— Не, не съвсем. Не поне и при мен. Вече не, така или иначе. Като дете дълго лежах буден през нощта.
— И си въобразяваше разни истории?
— Биех се с чудовищата, които се криеха в килера. Представях си най-зловещото чудовище и после никак не можех да заспя, докато не си представях как да го надвия.
— Звучи така, сякаш си се опитвал да се справиш с някаква травма на детството.
Тя отбеляза това толкова загрижено и сериозно, че Колби се засмя.
— Не ми казвай, че си аматьор психолог, както и първокласна бизнес дама.
Тя му върна усмивката.
— Е, каквато и да е била причината да си измисляш чудовища, със сигурност ти е дала добра основа. Кога започна да пишеш, Колби?
— Когато Брандън тръгна на училище, започнах да работя на половин работен ден. Записах се в един местен колеж и освен всичко останало, посещавах часове по творческо писане. Един от преподавателите ме насърчи да предам няколко къси разказа, така и направих. Нищо не се продаде, но аз бях захапал. Реших, че искам да напиша книга.
— С ужасите ли започна?
Той поклати глава, припомняйки си дългите, бедни години.
— Не, пишех доста приключенски истории за мъже под различни имена. Нямаше много пари в това, но накрая стана така, че печелех толкова, колкото и в строителството. Тогава се отказах и започнах да пиша на пълен работен ден. Точно тогава се насочих към пазара на ужасите и започнах да използвам собственото си име.
— Дълъг и труден път.
Устните му се изкривиха при мисълта за миналото.
— В деня, когато казах на началника си, че напускам строителството, бях доста нервен. Бях сигурен, че ако се откажех от истинското си призвание, щях да престана да продавам книги, а какво щях да правя тогава? В края на краищата, носех отговорност за Брандън. Но рискувах и имах късмет.
— Понякога се налага да вземаме такива решения.
Той се изтегна на дивана и я привлече.
— Като стана въпрос за решения, имам впечатление, че Брандън определено се дистанцира от брака. Длъжник съм ти за помощта, скъпа.
— Забрави. Надявам се, и двамата ще осъзнаят, че вероятно бракът не е най-доброто за тях на тази възраст. Особено от гледна точка на Робин, според мен, ще е грешка.
— Предполагам. — Той стегна прегръдката си. — Ти наистина си жена, която знае как да се грижи за себе си.
— За мен е важно.
— Толкова важно, че никога не си поела риска да се омъжиш и да имаш деца.
Даяна се стегна.
— Хей, не започвай пак. Робин вече ми изнесе лекция на тема „прекалените амбиции на една трудна и агресивна делова жена“, не си ли спомняш?
— А ти такава ли си? — внезапно попита Колби.
За миг той си помисли, че е отишъл твърде далеч. Усещаше я напълно стегната до себе си.
— Ако си мислиш такива неща за мен, защо си тук тази нощ?
— Защото знам, че зад тази амбиция, упоритост и агресивност, се крие сексапилна жена, която по много елегантен начин ме влудява. — Той се ухили цинично и я целуна силно. — А жена, която изглежда толкова сладка, мека и апетитна с роба и пантофи, определено има и други таланти, освен деловите си качества. Кажи ми защо си решила, че не можеш никога да разчиташ на мъжете.
Тя лежеше неподвижно и учудено го наблюдаваше.
— Малко по-проницателен си, отколкото предполагах, Савагар.
— Не ме гледай така изненадано. — Той леко се подразни. — Не съм напълно безчувствен. По начина, по който обясняваше на Робин тази вечер, си пролича, че нещо те е уплашило да се доверяваш на мъжете. Само заради онзи, който те оставил заради бившата си ли е? Или заради гадните шефове, които си имала
