намираше на миля от мястото, скрито зад завоите на дефилето.
Колби отне от газта, докато се движеше по пътя към скалата.
— Мислиш ли, че ще го намерим? — попита Брандън.
— Кой знае? По думите на Еди, напоследък е станал много смел. Каза, че хлапетата идват тук да се състезават често и черният корвет също се появява. Ако имаме късмет, ще го сгащим тази нощ.
— Знам, че може би не е най-подходящият момент да те питам, но какво точно ще правим с него, ако го хванем?
— Първо ще му взема акъла заради това, което направи миналото лято. После ще потърся Джил Торп. Джил винаги се стремеше да въдворява ред, дори да не беше съвсем според законите.
— Смяташ, че първо трябва да се състезаваме с корвета?
— Не можем, не и в тази костенурка. Някой ден ще трябва да взема на Даяна нещо свястно. — Колби спря колата в сянката на надвисналия гранит и изключи двигателя. За миг се загледа в нощта. — Напомня ми за старото време.
Брандън се усмихна разбиращо и зъбите му блеснаха.
— Трудно е за вярване, че си възрастен женен човек с голям син и още едно бебе на път, а?
— Грешиш — отвърна Колби. — На мен не ми е трудно да повярвам, че всичко това е така. Ще ти кажа нещо, хлапе. Не бих се върнал назад, за нищо на света.
— Сега нещата изглеждат доста по-добре?
— Нещата са безкрайно добре сега. — Колби леко изкриви устни. — По-добри никога не са били, всъщност.
— Обзалагам се. Радвам се, че откри Даяна.
— Не и на половината, колкото аз се радвам.
Брандън кимна.
— Сега какво ще правим?
— Ще чакаме.
— Къде е Еди? Защо си тръгна и ни остави сами?
— Това не е негова битка. Еди се опитва да не се набива на очи. Винаги е бил такъв, бедното копеле. Сигурно вече си е у дома.
Брандън кимна и разкопча колана.
— Знам колко много ти се иска да хванеш този тип. Благодаря, че ме взе със себе си.
Колби посегна да изключи лампичката в купето.
— Не съм пълен глупак — заяви той на сина си, докато отвинтваше мъничката крушка, — въпреки противното мнение на Даяна. Достатъчно разумен съм да не отхвърлям помощта, която може да се окаже нужна. Няма човек, на когото бих оставил да пази гърба ми, освен на теб, Брандън.
— Чувството е взаимно.
— Добре. Искаш ли да хвърляме монета, да видим кой ще излезе от колата, за да вземе гаечния ключ?
— Боже, татко. — В гласът на Брандън се прокрадна подигравателна невинност. — В часовете по карате, в които ме записа преди няколко години, не са ни учили как се използва гаечен ключ.
— Хубавото на гаечния ключ е, че всеки глупак може да се сети как да го използва за удар. Няма нужда от специално обучение.
Те чакаха още два часа. В колата стана много студено. Един-два пъти Колби запали двигателя и включи парното. Но през по-голямата част от времето двамата с Брандън разговаряха тихо и чакаха. По Ривър Роуд нищо не мърдаше.
Колби почти се беше отказал, когато видя предните светлини в далечината. Те изчезнаха зад един завой за малко и се появиха по-близо.
Брандън се размърда на мястото си.
— Познаваме ли го?
— Не знам още. Може да е някое хлапе, което иска да се състезава с корвета.
Колата бавно се движеше към водопада. Блясъкът на светлините скриваше марката.
Изведнъж Колби имаше предчувствие. Беше виждал тези светлини и преди.
— Снижи се, Брандън. Не искам да те вижда.
Брандън се свря под таблото. Приближаващите светлини се насочиха наляво, докато колата влизаше с площадката за паркиране. Студената светлина от звездите огря познат огромен силует.
Колби държеше ръката си на волана на буика и внимателно наблюдаваше.
— Добре — най-после рече той. Адреналинът нахлуваше в кръвта му.
— Кой е? — попита Брандън.
— Кадилакът на Маргарет Фулбрук.
— Не е корветът ли? Какво става, татко?
— Точно това възнамерявам да разбера. Чудя се откога Хари Овена е започнал да се мотае по Ривър Роуд. Когато изляза от колата, измъкни се от твоята врата. Той няма да види, че е отворена, защото махнах лампичката в купето. Стой настрана, от другия край на буика, докато не проверя какво става.
— Защо, по дяволите? — прошепна Брандън подобно на младо зверче, налитащо на бой. — Нали ме доведе, за да пазя гърба ти.
— Веднъж ти казах, че най-интелигентният начин да се справи човек с хора като Хари е директният удар. Като излезеш от колата, вземи ключа със себе си.
Колби отвори вратата и излезе. Брандън излезе от другата страна и се снижи под нивото на прозореца. В тъмнината, с изключена лампичка в купето, движението на Брандън на практика не можеше да се забележи.
За да привлече вниманието на Хари, Колби отиде направо до прозореца на шофьора на кадилака. Виждаше неясните очертания на месестите рамене на Хари и широкото му лице. От сянката срещу него светеха две малки, подли очи, които накараха Колби да си спомни за плъховете.
Стъклото на шофьора бавно се спусна. Колби погледна в колата.
— Да не би да ти е досадно да чакаш работодателката ти да умре и си решил да наминеш, за да си търсиш белята, а, Хари? Каква игра играеш напоследък?
— Тази, която ще спечеля, Савагар. — Внезапно на отворения прозорец се появи револвер. Злокобната усмивка на Хари се виждаше на приглушената светлина от таблото.
Колби застина. Сега разбираше как се чувства полицаят, спрял кола за проверка на магистралата, и получил изстрел в лицето, вместо извинения.
— Мисля, че започвам да разбирам — тихо отвърна Колби и отстъпи.
— Нима, Савагар? Време беше. Доста време ти отне. Неприятно е, че това е последната картинка, която ще видиш. — Хари отвори вратата на кадилака и излезе. Револверът не се помръдваше от позиция и светеше на ледената лунна светлина.
Колби отстъпи още една крачка.
— Искаш ли да ми кажеш, за какво става въпрос, Хари, стари приятелю?
— Не мърдай, копеле. Винаги си мислел, че си много хитър, нали? Мислеше си, че можеш да останеш в безопасност и да ти се размине. Преди двадесет години едва не ти окачиха белезниците, но се размина. Напъха се в гащите на Синтия Фулбрук, за да забременее, но си отиде само с бебето, което тя ти остави. Не получи и пукната пара от семейство Фулбрук, нали? Казах на Еди, че не си и наполовина умен от това, което той винаги е твърдял. Миналото лято му казах, че този път нещата ще са по-различни.
— Та това беше много отдавна, Хари.
— Аз не забравям. Аз я желаех, Савагар. Желаех я отчаяно. Следях я през всичките онези години, през които работех за Фулбрук. Изпълнявах поръчки като някой роб. Имах планове за нея. Тя ме харесваше. И флиртуваше с мен. Все си връткаше задничето, като минаваше покрай мен. И тя ме желаеше отчаяно.
— Хари, слез на земята.
— Щях да направя така, че да се омъжи за мен. Дъртите ме харесваха. Винаги изпълнявах, каквото ми кажеха. Щяха да ми позволят да се оженя за нея, ако беше забременяла от мен. Може би в началото нямаше да им хареса, но щяха да го понесат. Постепенно щях да стана равностоен член на
