Докато парите се стичаха към тях в изобилие, малко от тях се сещаха да поразгледат по-внимателно счетоводните книги. Дори се смяташе за ужасно старомодно някой да знае с точност какво е финансовото му положение.
Само че Гидиън въобще не се интересуваше от живота в града, нито пък държеше да е „модерен“. Всъщност, през последните няколко години не се интересуваше от нищо друго освен от земите на семейството си и обикновено следеше много внимателно всичко, свързано с тях.
Освен в Ъпър Бидълтън.
Гидиън умишлено бе пренебрегвал именията на Хардкасъл тук, в Ъпър Бидълтън. Трудно му бе да се заинтересова особено от място, което мрази. Та нали точно тук преди шест години всичко се бе объркало.
Преди пет години, когато баща му с нежелание беше предал в негови ръце управлението на разпръснатите владения на Хардкасъл, Гидиън с готовност бе прегърнал тази възможност. Оттогава умишлено се бе затрупвал с работа по поддържането на бащините земи.
Работата беше за него лек срещу болката, която глождеше душата му, откак бе загубил честта си. Той непрекъснато пътуваше от едно имение към друго, неуморно работеше ту върху ремонта на къщите, ту за въвеждането на нови методи за обработване на земята или пък разучаваше възможностите да увеличи производителността от мините и риболова.
Наемаше само най-добрите управители и им плащаше добре, за да не се изкушават да крадат от него. Лично той преглеждаше счетоводните книги. Изслушвате предложенията и оплакванията на наемателите си. Събираше около себе си инженери и изобретатели, които могат да го научат на най-новите методи за повишаване продуктивността на земята.
Но не и тук, в Ъпър Бидълтън.
Ако зависеше от Гидиън, той би оставил земите на Хардкасъл в този район да вървят по дяволите.
Гидиън би ги продал още преди години, имаше правото да го стори. И щеше да го направи, ако не бе наясно с факта, че баща му много ще се разстрои. Земите в Ъпър Бидълтън принадлежаха на графовете Хардкасъл от пет поколения насам.
Те бяха най-старите семейни владения и бяха седалище на фамилията, поне до онези скандални събития.
Гидиън знаеше, че не може да ги продаде, ето защо бе избрал един почти толкова добър вариант — остави ги на произвола на съдбата.
Но колкото и да мразеше тези земи, сега Гидиън откри, че има нещо, което мрази още повече — да го лъжат. Вдигна поглед със студена усмивка на уста и видя как Крейн го наблюдава притеснено. Името много му прилягаше2, помисли си Гидиън. Висок, кльощав и с дълги крайници, Крейн наистина приличаше на голяма дългокрака птица.
— Е, Крейн, изглежда всичко е съвсем наред — Гидиън затвори дебелата книга, като не пропусна да забележи огромното облекчение, изписало се но лицето на управителя. — Наистина прилежно водено счетоводство. Отлична работа.
— Благодаря, сър — Крейн нервно прокара ръка по оредяващата си коса. Вече се бе поотпуснал на стола си. Острият му птичи поглед се стрелна от книгата към белязаната буза на Гидиън. — Старая се, милорд. Само ми се ще да ни бяхте уведомили предварително за пристигането си, та да можем да се подготвим по-добре.
Гидиън ясно съзнаваше, че всички в къщата бяха в паника заради неочакваното му пристигане. Икономката трескаво наемаше слуги от селото, за да й помогнат да приведе в нормален вид имението Блекторн Хол.
Гидиън чуваше как в коридора и по стълбищата хората търчат напред-назад. Трескаво се поръчваха хранителни продукти. От мебелите, стояли неизползвани години наред, сега припряно се издърпваха белите покривки, предпазвали ги от прахта. Миризмата на прясно излъскани подове и мебели се промъкваше в библиотеката.
Но за толкова кратко време нищо не можеше да бъде сторено за градините. Пусти и брулени от вятъра, те отразяваха небрежното отношение на управителя Крейн към тях. Майка му много обичаше градините в Блекторн Хол, помисли си Гидиън.
— Икономът ми Аул, който ме придружава навсякъде, пристига днес следобед. Той ще поеме ръководството на персонала — Гидиън наблюдаваше как очите на Крейн все се връщат нервно към белега му. Малко бяха хората, които успяваха учтиво да пренебрегват белязаното му лице, поне докато свикнат с вида му. А много хора така и не успяваха да свикнат.
Диъдри, например, намираше лицето му за ужасно отблъскващо. А и тя не беше единствената, която мислеше така.
Колко жалко, казваха често хората, че по-малкият син на графа не е толкова красив и изискан колкото първия.
Всички ужасно съжаляваха граф Хардкасъл, когато изгуби първородния си син и се оказа принуден да се примири с толкова неприемлив наследник. Но пък и Гидиън се съмняваше, че някой би могъл да е достоен за мястото на Рандъл.
Рандъл беше идеалният син и наследник, за който много родители само можеха да мечтаят.
Всички мислеха така.
Рандъл беше с десет години по-възрастен от Гидиън и дълго бе единствената им рожба. Майка им го боготвореше и графът бе горд с красивия, възпитан, атлетичен, честен млад мъж, който щеше да стане следващия граф Хардкасъл.
Още от люлката Рандъл бе възпитаван като наследник на графството и бе оправдал очакванията на всички. Беше блестящ в ролята си. Имаше цяла армия приятели, всички уважаваха физическите му достойнства, никой не поставяше под въпрос честността му.
Дори и в ролята си на по-голям брат бе безупречен, помисли си Гидиън. Е, не че двамата бяха много близки. Разликата в годините им се отрази и на отношенията им, които приличаха повече на тези между чичо и племенник.
Години наред Гидиън се бе старал да имитира брат си във всичко, докато не разбра, че е невъзможно да пресъздаде естествения стил и блясък на Рандъл. Ако Рандъл беше още жив, Гидиън несъмнено щеше да стане управител на няколко от владенията на Хардкасъл, защото Рандъл определено предпочиташе живота в града прел управлението на семейните земи.
Когато брат му загина, Гидиън бе покрусен. Но естествено никой не забеляза. Всички бяха прекалено заети да утешават родителите му, които бяха неутешими. Особено майка му. Много хора се опасяваха, че графиня Хардкасъл никога няма да преодолее скръбта си. А графът недвусмислено показа, че наследникът, който му остава, въобще не може да се сравнява с онзи, когото бе загубил.
Крейн прочисти гърлото си и рече:
— Извинете за въпроса, милорд, но ще останете ли тук повече от няколко дни? Икономката е загрижена да набави достатъчно продукти и да наеме достатъчно прислуга, нали разбирате.
Гидиън се облегна на стола си. Много добре знаеше защо Крейн пита колко дълго ще стои тук. Управителят несъмнено се чудеше дали да отложи някои от личните си планове. Гидиън още не знаеше дали Крейн е свързан по някакъв начин с крадците, както бе предположила Хариет, но не искаше да рискува. Реши да му даде да разбере съвсем ясно, че няма смисъл да отлага за по-нататък евентуалните среднощни срещи край скалите с пещерите.
— Можете да й съобщите да се готви за продължителен престой — каза Гидиън. — Доста време мина, откак не съм идвал в Ъпър Бидълтън и сега откривам, че морският въздух много ми допада. Най-вероятно ще прекарам тук цялата пролет.
Крейн зяпна от изненада. После се постара да затвори устата си.
— Пролетта ли, милорд? Цялата пролет?
— А може и лятото. Доколкото си спомням, крайбрежието е най-приятно през лятото. Странно. Не знаех колко са ми липсвали семейните земи тук, в Ъпър Бидълтън.
— Разбирам — Крейн подръпна с пръст високата си яка. — Ние, разбира се, много се радваме, че въпреки заетостта си намерихте време да дойдете тук.
— О, имам много време — увери го Гидиън. Той се наведе напред, взе дебелата книга и я подаде на
