Красавицата и звярът

Крейн. — Сега сте свободен. За днес отделих достатъчно време за отлично воденото ви счетоводство. Но тези сметки са страшно уморителни.

Крейн се изправи, пое книгата и леко се усмихна. После за пореден път избърса влажното си чело с пожълтяла кърпа.

— Да, милорд, разбирам. Малко са господата, които се интересуват от подобни неща.

— Именно. Точно затова наемаме хора като вас. Довиждане, господин Крейн.

— Довиждане, милорд — Крейн забърза към вратата и се измъкна от библиотеката.

С поглед, втренчен в равномерния дъжд зад прозореца, Гидиън почака, докато чу вратата да се затваря зад гърба на управителя. После се изправи, заобиколи бюрото си и се приближи към масичката, където икономката бе оставила един чайник.

Гидиън си наля една чаша силен чай и бавно отпи. Чувстваше се странно и знаеше, че това се дължи на факта, че след толкова години умишлено изгнаничество отново е в Хардкасъл.

Не беше избрал за свой дом нито едно от именията. Не се чувстваше удобно в нито едно от тях. Вместо това той непрестанно се местеше от едно място на друго под предлог, че иска да следи отблизо земите. Но истината беше друга — той просто искаше непрестанно да е в движение. Нуждаеше се непрекъснато да е зает с нещо.

И сега знаеше кой точно е виновникът да наруши суровия режим, с който си бе наложил да притъпява болката през всичките пет години.

Той отново си припомни сцената, разиграла се в пещерата тази сутрин. Отново си представи изражението на Хариет Поумрой, когато бе извадил скъпоценности на стойност цяло състояние от онези чували. В очите й не проблесна дори искрица интерес, още по-малко пък алчността, която човек би очаквал. Повечето жени щяха да бъдат дълбоко заинтригувани само ако зърнат подобна огърлица от злато и диаманти.

А Хариет бе развълнувана от едно нищо и никакво парче скала, в което се намирал някакъв зъб.

И от целувката му, напомни си Гидиън. Отново по тялото му пробягаха горещи тръпки, точно както и преди, в пещерата. Тя бе отвърнала на целувката му също толкова възторжено и учудено, както бе реагирала, щом откри онзи проклет стар зъб.

Гидиън горчиво се усмихна. Не можеше да реши дали да се чувства поласкан или обиден от откритието, че е достоен за сравнение с някаква си стара вкаменелост.

Той тръгна към прозореца, но се спря, когато зърна образа си в огледалото, окачено над камината. Обикновено не прекарваше много време загледан в лика си. Гледката не беше особено приятна.

Но този следобед той почувства непреодолимо любопитство, а и немалко недоумение какво точно вижда Хариет, когато го поглежда. Каквото и да бе, то явно не бе достатъчно, за да й се отще да го целуне. А той бе сигурен поне в едно — онзи сладостен, невинен пламък в очите й не би могъл да е подправен. Тя беше искрена.

Не, необяснимо защо, но тя не бе отвратена от лицето му. Именно неговата умишлена и некавалерска заплаха да я съблече гола и да я обладае още там, на пода на пещерата, най-сетне бе успяла да породи у нея някаква предпазливост и страх.

Гидиън потръпна при спомена за собственото си отвратително поведение. Понякога нещо го прихващаше и не можеше да се държи по друг начин. Нещо все го подтикваше да доказва с действията си, че е способен да извърши нещата, в които го обвиняваха.

И все пак, по свой си начин, той се бе опитал да я предупреди, да я предпази, макар че тя вероятно не бе го разбрала.

Защото я желаеше. Много силно.

Вероятно беше глупак, задето я накара да избяга. Трябваше да вземе каквото му се предлага, а ролята на джентълмен да върви по дяволите. Така и така никой не му вярваше, тогава защо, след всичките тези години, все още се опитваше да си играе на кавалер по своя непохватен начин?

На този въпрос Гидиън не можеше да даде задоволителен отговор. Още веднъж си каза, че е бил глупак и се опита да се съсредоточи върху по-важните въпроси. Трябваше да залови една банда крадци. А ако не се погрижи за това в най-скоро време, сигурно Хариет ще се опита сама да го стори.

Най-малкото, ще започне да му натяква да си свърши работата.

* * *

На следващата вечер Хариет обходи с поглед гостите на ежеседмичния бал на местната висша класа. Тя и леля Ефи вече от няколко месеца редовно посещаваха това мероприятие, като естествено водеха със себе си и Фелисити. За Хариет тези „събирания“, в по-голямата си част, бяха ужасно скучни.

Идеята на леля Ефи беше, че трябва да осигурят на Фелисити колкото се може по-добра шлифовка на светските й маниери, за да е подготвена за дългоочакваната покана от леля Аделаида за гостуване в Лондон. Тези балове бяха единствената й възможност да усъвършенства такива изкусни дейности, като например веенето с ветрило. А Фелисити определено бе самороден талант в това отношение.

Самата Хариет смяташе ветрилото за истинска досада. То непрекъснато й се пречкаше в ръцете.

Тази вечер положението не бе по-различно от друг път. Хариет добре разбираше защо леля Ефи настоява да присъстват, но лично тя не бе убедена, че Фелисити ще придобие кой знае колко добри светски маниери точно на баловете в Ъпър Бидълтън.

Ето, например, никой не танцуваше валс. Всички знаеха, че сега валсът е последният вик на модата в Лондон. Но тук, в Ъпър Бидълтън, танцуващите двойки все още се ограничаваха само с котильон, кадрил и още няколко подбрани селски танца. Валсът се считаше от местните светски дами за нещо скандално.

— Компанията тази вечер е чудесна, не мислиш ли? — леля Ефи си вееше с ветрилото и оглеждаше преценяващо залата. — А Фелисити определено изглежда най-добре от всички. Не се и съмнявам, че ще я канят за всеки танц, както винаги.

— Несъмнено — съгласи се Хариет. Тя седеше до леля си и наблюдаваше танцуващите, като вече скришом поглеждаше към малкия часовник, прикрепен към прекалено невзрачната й рокля. Все пак се опитваше леля и да не забележи отегчението й. Да въведат Фелисити в обществото беше най-важната им задача и тя, също като леля Ефи, бе твърдо решена да бъдат готови, в случай че се появи големият шанс за Фелисити.

— Трябва да й напомня да проявява по-малко въодушевление на дансинга — продължи леля Ефи, като лекичко се намръщи. — В града хората не показват толкова силни емоции. Не е прието.

— Знаеш колко много обича да танцува.

— Все едно — отвърна леля Ефи. — Тя трябва да потренира по-сдържано изражение.

Хариет въздъхна наум, с надеждата освежителните напитки и лакомствата да бъдат сервирани по-скоро. Досега нито веднъж не беше танцувала, което съвсем не бе необичайно, и сега тя очакваше с надежда нещо да наруши скуката. Чаят и сандвичите, сервирани на тези балове, не бяха кой знае какво, но все пак малко я разсейваха.

— Мили боже, приближава се господин Винъбъл — измърмори леля Ефи. — По-добре се стегни, миличка.

Хариет погледна възрастния мъж, облечен в старомоден лилав жакет и зелена жилетка, който тромаво се приближаваше към нея. Тя присви очи.

— Предполагам, че пак ще ме разпитва за последните ми открития.

— Не си длъжна да говориш с него, нали знаеш.

— А и нямам желание. Но ако не успее да ме притисне до стената този път, сигурно ще ме причака в неделя след църква. Знаеш колко е упорит — Хариет мрачно се усмихна на господин Винъбъл, който я дари със също толкова мрачна и заплашителна усмивка.

Двамата бяха стари врагове. Винъбъл беше запален колекционер на вкаменелости от години, но при един нещастен случай в пещерите бе започнал да се страхува от тях.

Оттогава бе принуден да събира вкаменелости само покрай брега и до ден днешен не беше направил нито едно значително откритие. Но това съвсем не му пречеше да убеждава Хариет, че се нуждае от неговата помощ и ръководство в работата си. Само че Хариет много добре познаваше номерата му. Търсачите на вкаменелости бяха пълни безсрамници и тя беше винаги нащрек в компанията на