колекционери от сорта на господин Винъбъл.
— Добър вечер, госпожице Поумрой — господин Винъбъл се наведе вдървено над ръката й. — Мислех си, не бих ли могъл да се възползвам от привилегията да ви поднеса чаша чай?
— Благодаря ви, сър, това би било чудесно — Хариет се изправи и позволи на господин Винъбъл да я заведе до масата с освежителните напитки, където той с готовност й наля чаша чай.
— Как сте напоследък, скъпа? — усмивката на Винъбъл бе някак угодническа. — Сигурно сте се съсипали от работа в пещерите?
— Ходя там само когато имам време — Хариет се усмихна с престорена любезност. — Знаете как е, сър. Много сме заети с домакинството и напоследък рядко имам време да събирам вкаменелости.
Очите на Винъбъл блестяха. Разбира се, той много добре знаеше, че тя лъже. От доста време си играеха на тази игра.
— Споменах ли ви, че възнамерявам да се свържа с един колега от Кралското дружество за естествени науки във връзка с един доклад относно местните вкаменелости?
Хариет примигна любопитно.
— Не, не сте. Нима смятате да изнесете доклад пред Дружеството, сър?
— Признавам, че от доста време обмислям тази идея. Но, разбира се, съм много зает — Винъбъл погълна един миниатюрен сандвич. — А човек се нуждае от време, за да подготви подобно нещо.
— Както и от няколко интересни и необикновени вкаменелости — хладно отвърна Хариет. — Открихте ли нещо интересно напоследък?
— Две-три неща — Винъбъл се поклати на петите си с мъдра физиономия. — Две-три. А вие, скъпа?
Хариет се усмихна.
— О, опасявам се, че не мога да се похваля с нищо подобно. Както ви казах, напоследък имам толкова малко време да се занимавам с това.
Винъбъл очевидно се опитваше да измисли друг начин, за да пробие защитата й, когато над стаята се възцари необикновена тишина. Хариет се огледа любопитно. Музиката току-що бе спряла, но това не обясняваше внезапното затишие, настъпило сред тълпата. Тя забеляза, че всички погледи бяха насочени към вратата.
— Господи — възкликна Винъбъл стреснато. — Та това е Сейнт Джъстин. Какво търси тук, по дяволите?
Погледът на Хариет литна към входа на претъпканата зала. Там стоеше Гидиън, като някакъв хищен нощен звяр, случайно попаднал в стая, пълна с плячка.
Беше облечен в черно, от високите черни ботуши над колената до черния жакет с перфектна кройка. Само блестящо бялата му вратовръзка и бялата набрана риза смекчаваха общото впечатление за непрогледна чернота. Погледът му обходи тълпата с ледена пресметливост.
— Не съм го виждал от години — измърмори Винъбъл. — Но винаги бих разпознал този сатанински белег. Наистина, чух, че е пристигнал. Ама че нахалство, да се отбие тук, сякаш това е най-нормалната постъпка от негова страна.
Хариет се ядоса.
— Това е обществено събиране — рязко отвърна тя. — А той е най-едрият земевладелец в околността. Мен ако питате, местните хора трябва да се гордеят и да са благодарни, че и той присъства. Освен това, сър, възмутена съм, че си позволявате подобни забележки от лично естество относно белега му. Ни най- малко не го намирам за неприятен.
Винъбъл се намръщи.
— Вие сте прекалено благосклонна, скъпа. Вярвам, че е така, защото все пак сте възпитана от енорийския пастор. Но белегът на Сейнт Джъстин е нещо като символ на черната му душа.
— Сър! — Хариет бе направо вбесена.
— О, забравих, че сигурно не знаете предисторията. И по-добре. Тя съвсем не е подходяща за слуха на една млада дама.
— Затова се надявам да не я преразказвате пред мен — властно заяви Хариет.
— По дяволите, май Сейнт Джъстин се насочва към нас — Винъбъл се стегна и изправи рамене. — Не се бойте, скъпа.
— Въобще не се боя — Хариет отново погледна към залата и видя, че Гидиън наистина се приближава през тълпата право към мястото, където стояха тя и господин Винъбъл.
Музикантите припряно засвириха нова мелодия, като по този начин съвсем сполучливо заглушиха ропота на тълпата. Няколко млади двойки, в това число и Фелисити заедно със сина на някакъв фермер, излязоха на дансинга.
Хариет се усмихна приветливо на Гидиън, докато той напредваше през тълпата към нея. Нямаше търпение да узнае как се е отнесъл към управителя си и дали вече се е свързал с полицията. Време беше да обсъдят план за залавяне на крадците.
Тъмните вежди на Гидиън се повдигнаха, щом забеляза радостната й усмивка. Той спря пред нея и се поклони учтиво. Очите му хвърляха златисти отблясъци.
— Добър вечер, госпожице Поумрой. Тази вечер изглеждате много добре.
— Благодаря ви, сър. Радвам се да ви видя отново. Надявам се, че се наслаждавате на престоя си тук.
— Поне колкото може да се очаква — Гидиън погледна към Винъбъл. — Здравейте, Винъбъл. Отдавна не сме се виждали.
Винъбъл се намръщи и застана по-близо до Хариет.
— Добър вечер, милорд. Не знаех, че се познавате с госпожица Поумрой.
— Срещали сме се — промърмори Гидиън и отново се обърна към Хариет. — Надявах се, че няма да ми откажете следващия танц, госпожице Поумрой.
Очите на Хариет се разшириха.
— Но аз не танцувам добре, милорд.
— Нито пък аз. От няколко години въобще не съм се упражнявал в това.
Хариет си отдъхна.
— Е, добре, в такъв случай, с удоволствие. Ще ме извините ли, господин Винъбъл? — тя му връчи чинийката и чашката си.
— Ъ-ъ, вижте — заекна Винъбъл, докато автоматично ги поемаше. — Въобще не съм сигурен, че леля ви е съгласна да танцувате без нейно разрешение, госпожице Поумрой.
— Глупости — Хариет затвори ветрилото си с рязко изщракване и докосна с пръсти ръкава на Гидиън. — Леля ми ще е направо във възторг, щом разбере, че съм танцувала поне един танц тази вечер — тя погледна Гидиън през полуспуснати клепачи. — Е, сър, ще танцуваме ли?
— На всяка цена, госпожице Поумрой — Гидиън я поведе и двамата се отдалечиха от Винъбъл.
— Къде отиваме? — попита Хариет, когато видя, че се насочват към ъгъла, в който бяха разположени музикантите.
— Да поръчаме музиката — Гидиън спря и се наведе към един музикант, който свиреше на цигулка. Каза му две-три думи и той закима енергично с глава.
— Веднага, милорд. Непременно.
— Отлично. Знаех, че мога да разчитам на вас — Гидиън се изправи и хвана Хариет под ръка.
— А сега какво? — попита Хариет, когато стъпиха на дансинга.
— Сега ще танцуваме, разбира се.
В този момент селският танц, който свиреха досега, внезапно спря. Танцьорите замръзнаха по местата си и се погледнаха един друг учудено.
Само след миг от цигулката прозвучаха няколко пробни такта, след което поде шеметен валс. Останалите инструменти веднага я последваха.
Лицата на по-младите танцьори грейнаха радостно и те се впуснаха в танца, преди някой да успее да отмени нарежданията на Сейнт Джъстин. Двойките пламенно се въртяха в ритъма на доскоро забранения танц. По-възрастните се мръщеха неодобрително. Отново всички погледи се приковаха в Гидиън.
Но Гидиън гледаше само Хариет, любопитен каква ще е реакцията й.
Стомахът на Хариет се сви на топка от притеснение, но обзелото я силно вълнение най-сетне взе
