надмощие над неувереността. Тя си пое дълбоко дъх и пристъпи в обятията на Гидиън. Той се усмихна доволно и двамата се завъртяха вихрено към средата на подиума за танци.
— Знаех, че не бихте отстъпили пред някое предизвикателство, госпожице Поумрой — тихо рече Гидиън.
— Никога, милорд — засмя се Хариет. — Мога да се закълна, че тази вечер донесохте огромна промяна. Отсега нататък скромните ни балове никога няма да са същите. С едно помръдване на малкия си пръст докарахте валса в Ъпър Бидълтън.
— Струва ми се, че по мнението на повечето благопристойни хорица тук това е все едно, че съм докарал чумата в селото.
— О, всички ще оцелеят след пристигането на валса. А колкото до мен, аз съм ви безкрайно благодарна.
— Наистина ли, госпожице Поумрой?
— Ами да, толкова се тревожех, че Фелисити няма да има възможност да репетира стъпките на този танц, преди да отиде в Лондон. А ето че сега това е възможно.
— А какво мислите вие? — Гидиън я наблюдаваше внимателно, като в същото време я понесе в още едно шеметно завъртане. — Вие радвате ли се, че имате възможност да танцувате валс и ще сте подготвена, когато идете в Лондон?
— Дълбоко се съмнявам, че ще танцувам валс в Лондон. Фелисити ще има сезон, а не аз — Хариет се усмихна. — Но трябва да призная, че това е изключително вълнуващ танц, милорд, а вие танцувате толкова добре. Винаги се движите тъй плавно и безшумно и това ви прави отличен танцьор.
Той изненадано наведе поглед.
— Благодаря ви. Тъй като от шест години насам въобще не съм танцувал, приемам думите ви като огромен комплимент — Гидиън я поведе в още едно завъртане.
Хариет се отдаде на музиката, усещайки на гърба си топлината и силата на ръката на Гидиън. Това извика в съзнанието й горещия спомен за целувката в пещерата и тя усети как се изчервява. Молеше се наум всички, включително Гидиън, да сметнат, че руменината по лицето й се дължи на топлината и вихрения танц.
— Изненадана съм да ви видя тук тази вечер, милорд — рече тя. Опитваше се да почувства пълното удоволствие от факта, че танцува валс. — Не смятах, че компанията тук ще ви заинтересува.
— Тя не ме интересува. Интересувате ме вие, госпожице Поумрой.
Очите й се разшириха от изненада.
— Аз ли, милорд?
— Да, вие.
— О — тогава я осени едно прозрение. Тя му се усмихна сияеща. — Да, естествено. Разбирам ви.
— Така ли? — той я погледна с озадачено изражение. — Много се радвам, че поне един от нас разбира.
Тя пренебрегна странната му забележка, тъй като разумът й бе надделял над завладяващите усещания.
— Сигурно искате да ме уведомите за плана си за залавяне на крадците. Знаели сте, че ще е трудно да се срещнем отново, без да бием на очи, ето защо сте дошли тази вечер с надеждата да обсъдим това, сякаш просто водим учтив разговор.
— Поздравявам ви за логичните разсъждения, госпожице Поумрой.
— Е? — тя го погледна очаквателно.
— Какво „Е“?
Тя лекичко въздъхна, раздразнена.
— Разкажете ми за плановете си. Готово ли е всичко? Свързахте ли се с полицията? Решихте ли как да се държите с господин Крейн? Искам да знам всички подробности.
Гидиън я гледа втренчено в продължение на няколко секунди. После устните му се разтегнаха в лека усмивка.
— Засега не съм разкрил намеренията си на Крейн и се свързах с полицията. Вече предприех някои стъпки по отношение на бандата крадци и залавянето им, госпожице Поумрой. Надявам се да останете доволна, щом приключа работата си.
— Сигурна съм, че ще съм много доволна. Кажете ми всичко. Какво точно ще се случи сега?
— Трябва да оставите това на моите грижи, госпожице Поумрой.
— Не това имах предвид, милорд.
— Опасявам се, че това е положението — усмивката на Гидиън бе неразгадаема. — Мислите ли, че ще се справите с това, госпожице Поумрой?
— С кое? Да ви се доверя изцяло? Разбира се. Зная, че ще направите всичко, което обещахте. Но искам да знам подробностите, сър. И аз съм замесена в тази история. Все пак това са моите пещери.
— Вашите пещери?
Хариет се изчерви и прехапа устни.
— Е, добре, може би не са точно мои, но все пак няма да позволя някой като господин Винъбъл да обяви, че са негови.
— Успокойте се, госпожице Поумрой. Имате думата ми, че ще получите изключителни права над тях и всички стари кости и кой знае какво още, което се намира там.
Тя се усмихна несигурно.
— Имам ли честната ви дума за това, милорд?
Златистокафявите му очи блестяха под тъмните мигли, докато той изучаваше вдигнатото й нагоре лице.
— Да, госпожице Поумрой — тихо отвърна Гидиън. — Имате честната ми дума, колкото и да струва тя.
Хариет беше във възторг.
— Благодаря ви, сър. Камък ми падна от сърцето, уверявам ви. Все пак наистина искам да знам какво точно сте планирали?
— Трябва да имате търпение, госпожице Поумрой.
С няколко заключителни акорда музиката спря, което ужасно ядоса Хариет. Тя искаше още да поспори по въпроса.
— Милорд, вярвам, че мога да съм ви от голяма полза в това начинание — припряно заговори тя. — Познавам тези пещери по-добре от всеки друг и вашият човек от полицията несъмнено ще иска да обсъди с мен разположението на пещерите и проходите.
Гидиън я хвана подръка и я прекъсна със спокоен глас:
— Вярвам, че сега желаете да ме представите на леля си и на сестра си, госпожице Поумрой, нали?
— Така ли?
— Да. Мисля, че при дадените обстоятелства това се очаква от вас.
— Какви обстоятелства? — Хариет забеляза загрижения и очаквателен поглед на леля Ефи, която ги наблюдаваше от другия край на залата.
— Току-що танцувахме валс, госпожице Поумрой. Хората ще започнат да говорят.
— Глупости. Въобще не ме интересува какво ще говорят. Не можете да очерните репутацията ми само с един танц.
— Ще останете учудена колко лесно мога да съсипя репутацията на коя да е жена, госпожице Поумрой. Нека се опитаме да поправим нанесените щети, доколкото може, като ме представите на семейството си, както подобава.
Хариет простена.
— О, добре тогава. Но наистина бих предпочела да обсъдим плановете за залавяне на крадците.
Гидиън я дари с типичната си кратка усмивка.
— Да, сигурно предпочитате. Но както вече ви казах, трябва да ми се доверите изцяло по този въпрос.
