— Въпреки това — настояваше госпожа Тредуел, — той е напуснал бала, без да си направи труда да покани другиго на танц. Избрал е да обърне внимание само на вашата племенница. Трябва да сте наясно, че подобно събитие ще бъде забелязано от всички.
— Нима? — Ефи сразяващо повдигна вежди.
— Да, точно така — мрачно заяви госпожа Тредуел. — Хората вече говорят. Ето защо лично аз се наех да дойда при вас тази сутрин.
— Колко мило от ваша страна — изкуши се да промърмори Хариет. Тя срещна погледа на Фелисити и едва успя да сдържи още една ехидна усмивка.
Госпожа Тредуел се съсредоточи върху Ефи.
— Добре ми е известно, че отскоро сте в околността, госпожо Ашкомб. Едва ли сте чували за лошата слава на Сейнт Джъстин. — Наистина, това не е тема, която може да се обсъжда пред невинни млади дами.
— В такъв случай, тъй като тук присъстват две такива дами, може би ще е най-добре да не я обсъждаме — любезно предложи Ефи.
— Ще ви кажа само едно — госпожа Тредуел упорито продължаваше да се задълбава в темата. — Този мъж е заплаха за всички невинни млади дами. Наричат го Звяра от Блекторн Хол именно защото е отговорен за гибелта на една друга млада дама, която някога живееше точно в тази къща. Тя си отне живота по негова вина. И на това отгоре, плъзнаха слухове, че е отговорен дори и за смъртта на собствения си брат. Ясно ли се изразих, госпожо Ашкомб?
— Пределно ясно, госпожо Тредуел. Пределно ясно. Ще пийнете ли още малко чай? — Ефи взе чайника.
Госпожа Тредуел я погледна ядосано. Тя остави чашката и чинийката си с доста силно издрънчаване на масата и рязко се изправи.
— Направих онова, което бях длъжна да сторя. На вашите плещи лежи отговорността за тези две млади дами. Надявам се, че ще се съобразявате с това.
— Ще се старая колкото мога — хладно отвърна Ефи. — Довиждане, госпожо Тредуел. Искрено се надявам следващия път, когато решите да ни посетите, да ни уведомите предварително. В противен случай може и да не ни откриете у дома. Ще повикам икономката си, за да ви изпрати.
Миг по-късно вратата на гостната се отвори и затвори и чак тогава Хариет си отдъхна с облекчение.
— Ама че нахално същество. Тази жена никога не ми е харесвала.
— Нито пък на мен — каза Фелисити. — Трябва да призная, че се справи с нея отлично, лельо Ефи.
Ефи сви устни и присви очи замислено.
— Ама че неприятна сцена, нали? Не смея да си представя какво говорят хората в селото тази сутрин. Сигурно всеки бакалин обсъжда снощния бал с всеки клиент, който пристъпи прага на дюкяна му. Точно от това се опасявах, Хариет.
Хариет си наля още малко чай.
— Лельо Ефи, наистина няма за какво да се тревожиш. Та това бе само един танц и тъй като най- вероятно ще си остана стара мома, не виждам какво толкова е станало. Скоро всичко ще бъде забравено.
— Да се надяваме — въздъхна Ефи. — Ето на, мислех си, че трябва да се притеснявам как да опазя Фелисити от Сейнт Джъстин, а се оказа, че ти си застрашената, Хариет. Колко странно. А всички казват, че предпочитал много млади момичета.
Хариет си спомни спора си с Гидиън същата сутрин. Знаеше, че никога няма да забрави колко болка и гняв струяха от очите му, когато я бе залял с ужасните примери за това, какво е да загубиш честта си.
— Мисля, че не трябва да вярваме на всичко, което разправят за Сейнт Джъстин, лельо Ефи.
Госпожа Стоун се появи на вратата с тъжни очи, пълни с възмущение.
— По-добре да вярвате, госпожице Хариет, тъй ще е най-добре за вас. Помнете ми думите. Звярът няма да се поколебае да съсипе още една млада дама, стига само да му се отдаде възможност.
Хариет скочи на крака.
— Не ви позволявам повече да наричате негова светлост „звяр“, госпожо Стоун. Разбрахте ли? Ако го направите, ще ви се наложи да си търсите нова работа.
Тя тръгна към вратата и се отдалечи през коридора към кабинета си, без да обръща внимание на изненадата и смущението, които остави зад гърба си. Най-сетне на спокойствие в личното си убежище, тя затвори вратата и седна на бюрото. После разсеяно взе някакъв страховито озъбен череп и започна да го върти в ръцете си.
Гидиън не беше звяр. Той бе човек, жестоко наранен от живота и от собствената си участ, но не беше звяр. Хариет знаеше, че би заложила на това и живота, и репутацията си.
Късно през нощта Гидиън остави книгата, която се опитваше да чете в продължение на повече от час, и си наля чаша бренди. Опъна крака към огъня и се загледа в пламъците над ръба на чашата си.
Колкото по-бързо приключи тая история с крадците, толкова по-добре, каза си той. Положението започваше да става опасно. Знаеше го, макар че Хариет Поумрой още не можеше да го проумее. Ако имаше и капчица здрав разум, той веднага би напуснал това място.
Какво, по дяволите, си мислеше, че прави снощи, когато се бе понесъл с нея в ритъма на валса? Пределно ясно му бе, че хората ще започнат да говорят, особено щом той не си направи труда да покани на танц никоя от другите жени в залата.
Нещо в Хариет определено го караше да се държи безразсъдно. Гидиън се бе опитал да си внуши, че тя е просто една досадна учена педантка, чиито чувства са запазени единствено за стари кости. Но знаеше, че това е лъжа.
В Хариет имаше достатъчно страст, за да задоволи всеки мъж. Дори и да не я бе усетил в целувката й онази сутрин в пещерата, тя личеше ясно в кристала на очите й предната вечер, когато бе в прегръдките му и танцуваха валс.
Той си бе тръгнал толкова скоро след това, защото знаеше, че остане ли, само ще даде повод за още повече клюки в селото. Хариет беше тази, която ще трябва да изтърпи всички намеци и клюки, след като той си тръгне. Тя можеше и да си мисли, че не е чак толкова страшно, но бе толкова наивна. Животът й можеше да се превърне в истински ад.
Гидиън топлеше с ръце брендито си. Щеше да е най-добре, ако скоро напусне околността, преди отново да бъде подтикнат към някоя ужасна постъпка.
Но знаеше, че една част от него се надява залавянето на крадците да се проточи колкото може по- дълго.
Той облегна глава на стола и се замисли за усещанията си, когато снощи бе държал Хариет в обятията си. Тя беше топла и мека и се бе отдала изцяло на валса с някакво възторжено желание. Без никаква свенливост тя се бе наслаждавала истински на този тъй порочен и чувствен танц. Гидиън знаеше, че би правила любов със същата сладостна всеотдайност.
В края на краищата тази дама беше почти на двадесет и пет години и определено бе много самонадеяна. Може би трябваше да престане да се прави на благороден и да остави Хариет да се тревожи за собствената си репутация.
Та кой бе той, че да й оспорва правото да си играе с огън?
Три нощи по-късно Хариет разбра, че въобще не може да заспи. Вече два часа се въртеше неспокойно в леглото си. Нещо я тревожеше, но тя не знаеше каква е причината за безпокойството й.
Най-сетне се отказа от опитите си да заспи и стана от леглото. Когато дръпна завесите на прозореца си,
