Почувствала внезапно угризение, Хариет прехапа устни.
— Знам, че само аз съм виновна за това, милорд. Много съжалявам за неудобството, което ви причинявам.
— Неудобство? — Гидиън повдигна вежди. — Още не знаете точното значение на тази дума, Хариет. Едва утре ще разберете колко ужасно неудобно е всичко това.
Тя се намръщи.
— Не ви разбирам, сър. Какво искате да кажете?
— Няма значение. По-нататък ще имаме предостатъчно време да го обсъдим — Гидиън седна на един каменен къс и започна да се мъчи да издърпа мокрите ботуши от краката си. — Имаме късмет, че носите със себе си наметало, и че моето палто е сухо. В тази стаичка определено е доста хладно.
— Да, така е — Хариет се сгуши в наметалото си и се огледа несигурно. Започваше да й се изяснява, че ще прекара нощта тук с Гидиън. През целия си живот не беше прекарвала нито една нощ в една и съща стая с мъж. — Как ме открихте? Чухте ли като извиках? Или чухте изстрела на господин Крейн?
— И двете — единият му ботуш тупна на каменния под. Гидиън се запретна, за да се справи с другия. — Наблюдавах за третия човек, когото казахте, че сте виждали. Предположих, че е най-вероятно да е на пост. Но не очаквах да слезе по пътеката с вас — и вторият ботуш падна на земята.
— Разбирам — Хариет гледаше ботушите на Гидиън и изведнъж почувства как устните й пресъхват. Навлажни ги леко с език.
— Искам обяснение, ако нямате нищо против, госпожице Поумрой — Гидиън се изправи и се зае с копчетата на панталона си.
Хариет се ококори слисано, когато видя, че той смята да свали и останалите си мокри дрехи. При подобни обстоятелства това беше най-разумното нещо, което можеше да стори, каза си тя. Невъзможно бе да спи с мокри дрехи. Щеше направо да замръзне. Но въпреки това никога през живота си не бе виждала съблечен мъж. Обърна му гръб и започна да говори бързо, за да скрие притеснението си.
— Не можех да заспя — започна Хариет. — Когато погледнах през прозореца, видях, че на брега има двама мъже и разбрах, че крадците са се върнали. Знаех, че господин Добс ще ви сигнализира и че планът ви ще влезе в действие. В началото бях много развълнувана. Исках да видя какво става. Но после се притесних.
— За проклетите си вкаменелости?
— Страхувах се за вас — прошепна тя точно в момента, когато чу как Гидиън свали мокрите си панталони.
— За мен? — Гидиън за миг сякаш спря да се движи. — Защо, по дяволите, сте се притеснявали за мен?
— Ами, просто защото нямате кой знае колко голям опит в залавянето на крадци, милорд — Хариет кършеше пръсти под наметалото си. — Искам да кажа, че това все пак май не е основното ви занимание. Знаех, че крадците сигурно ще са въоръжение и вероятно много опасни и, ами… — гласът й заглъхна безпомощно. Просто не можеше да признае, че загрижеността и е от много по-лично естество. Самата тя едва сега го осъзнаваше.
— Разбирам — гласът на Гидиън бе леденостуден.
— Не исках да ви обидя, милорд. Просто бях загрижена за безопасността ви.
— А какво ще кажете за собствената си безопасност, госпожице Поумрой?
Тя събра сили, за да отвърне на язвителния му въпрос.
— Не предполагах, че на върха на скалите ще съм в опасност.
— Не ви чувам добре, госпожице Поумрой.
Хариет прочисти гърлото си и повтори:
— Казах, че не предполагах, че на върха на скалите ще съм в опасност.
— Е, но сгрешихте, нали? И сега сте в по-голяма опасност, отколкото бихте могла да си представите.
Хариет се обърна рязко при тази тиха заплаха. С облекчение видя, че Гидиън е облякъл палтото си. То го скриваше почти целия, като само прасците му оставаха голи. Сега пък се бе заел с единия от чувалите на пода.
— Какво правите, сър?
— Приготвям легло за през нощта. Освен ако предпочитате да спите права? — Гидиън отвори големия платнен чувал, обърна го и небрежно изсипа от него право върху каменния под на пещерата цяло състояние под формата на скъпоценни камъни и сребърни съдове.
— Съмнявам се, че въобще ще спя тази нощ — промърмори Хариет. Тя гледаше как Гидиън изпразва още един платнен чувал. — Милорд, съзнавам, че много съм ви ядосала, но трябва да разберете: всичко, което се случи, беше чиста случайност.
— Съдба, госпожице Поумрой. Мисля, че е най-добре да го наречем съдба. Онова, което се случи тази вечер, притежава цялата злокобна, страховита тежест на една типична прищявка на проклетата съдба. Вие падате ли си по философията?
— Не съм мислила много за философията. Разбира се, чела съм някои от класиците, но винаги съм се интересувала много повече от вкаменелости.
Гидиън я премери с един странен поглед и рече:
— Пригответе се, госпожице Поумрой. Скоро пред очите ви ще се разкрие една съвсем нова област на познание.
Хариет се намръщи.
— Тази вечер май сте в много странно настроение, милорд?
— Може да отдадете настроението ми на факта, че за разлика от вас, аз изпитвам дълбоко страхопочитание пред съдбата — Гидиън изпразни последния чувал. После разстла всеки поотделно и като ги натрупа един върху друг, се получи нещо като матрак.
Зад него блестеше купчината скъпоценност, струпани на каменния под. Златни свещници, рубинени пръстени, инкрустирани кутии за емфие лъщяха и искряха като сияен огън, в който нямаше и помен от топлина. Хариет гледаше втренчено чувалите.
— Смятам двамата да спим тук — Гидиън приглади чувалите, като явно остана доволен от резултата. — Те ще ни предпазят донякъде от хлада на камъка, а можем да използваме като одеяла вашето наметало и моето палто. Все ще оцелеем някак през нощта.
— Да, разбира се —
Гидиън погледна мокрите й обувки.
— Най-добре ще е да ги събуете.
Тя проследи погледа му.
— Да. Да, разбира се.
Хариет седна близо до издатината в скалата, където при предното им идване в пещерата бе открила онзи зъб. Погледна вкаменелостта с желание в очите и след това се наведе и бавно развърза обувките си.
След малко ги събу и се почувства ужасно засрамена от босите си крака. Преди да излезе от къщи, бързаше толкова много, че не си бе направила труда да обуе някакви чорапи. Усети как се изчервява, но силно се надяваше Гидиън да не забележи това.
— Успокойте се, Хариет. Станалото — станало. Сега и на двамата не ни остава друго, освен да се опитаме да поспим. Утре ще мислим за всичко друго — щом забеляза окаяния й вид и неувереността й, мрачният поглед на Гидиън сякаш поомекна. — Елате тук, скъпа. И на двама ни ще е много по-топло и ще е по-малко вероятно да настинем, ако споделим тези чували.
Хариет се изправи, като пръстите и помръдваха смешно върху студения камък. Тя изправи рамене. Гидиън беше съвсем прав. Това бе единственото разумно решение.
Като отбягваше погледа му, тя се приближи несигурно към купчината чували. После се спря до ръба на импровизираното легло, без да знае какво да прави.
Гидиън приседна на матрака, а палтото му се уви около него. После се пресегна, за да разгърне тежкото
