Красавицата и звярът

да влязат в пещера.

Хариет погледна към краката си и видя, че морската пяна вече се плиска в обувките й. Тогава й хрумна нещо.

— Няма време, господин Крейн. Ще останете затворен в пещерата като в капан. Ако не се удавите, ще ви се наложи да прекарате цялата нощ в пещера, по-черна от нощта. Съмнявам се, че лампата ви ще свети дълго време. Само си представете тази потискаща, смазваща тъмнина, господин Крейн. Ще е като в самия ад.

— Затваряй си проклетата уста — изсъска Крейн.

— А всичко, което трябва да стори полицията, е да изчака до сутринта, когато дойде отливът. Тогава ще се втурнете навън и ще попаднете право в ръцете им. Освен, разбира се, ако не сте се изгубили в пещерите. А това винаги е възможно. Някои хора са изчезнали завинаги в тези пещери, господин Крейн. Само си представете какво е да си хванат като в капан в онази тъмнина.

— Мога да вляза и да изляза от тази пещера за десет минути. Имам карта. Мърдай, жено.

Хариет чу напрежението в гласа му. Крейн бе наистина много изплашен. И той като нея знаеше, че му остава още много малко време.

Именно нарастващият му страх щеше да й осигури възможността да се измъкне. Хариет се опита бързо да измисли нещо. Във външната пещера преди началото на прохода щеше да е тъмно като в рог. Крейн ще трябва да спре, за да запали лампата. Ще е нервен и пръстите му ще треперят. Докато се занимава с лампата, няма да може да държи ножа опрян в гърлото й.

Ако е достатъчно бърза, ще успее да се скрие в прохода, преди той да измъкне пистолета от джоба си и да стреля.

Тя погледна още веднъж към тъмния бряг и се почувства страшно отчаяна. Гидиън и другите бяха вече много далеч и с всеки миг се отдалечаваха още повече.

Ако извика много силно, Гидиън все още може да я чуе, въпреки засилващия се рев на прилива, но Хариет не беше сигурна, дали той ще разбере какво става.

Трябваше да успее да се спаси сама, без чужда помощ.

Хариет започна да действа още в мига, в който Крейн я бутна през входа на пещерата.

— Май все пак вече не ми трябваш за заложница, госпожице Поумрой. Вече са достатъчно далеч. Сега е по-добре да се отърва от теб. Дявол да го вземе, ама тука е тъмно като в рог! Как са издържали?

Хариет умишлено се препъна и падна на колене, докато Крейн се суетеше с лампата. При това движение тя успя да се освободи от ръката му.

— Гидиън! — писъкът й изпълни пещерата, но тя нямаше как да разбере дали е бил чут отвън, на брега. Замахна с крак към лампата, но не улучи.

— Затваряй си устата, малка кучко. По дяволите!

Крейн се намираше точно между Хариет и изхода. Никога нямаше да успее да се промъкне покрай него. Обърна се и побягна слепешком към дъното на пещерата, протегнала ръце напред, търсейки с пръсти каменната стена. Чувате как някъде зад гърба й Крейн ругае, докато се опитва припряно да запали лампата си.

— Върни се — изкрещя той.

В този миг лампата внезапно пламна и обля пещерата със златистата си светлина. Хариет видя, че се намира на по-малко от метър от началото на прохода. Втурна се право към него.

Един изстрел отекна страховито в пещерата. Но Хариет не се обърна. Вече бе в прохода, отново обгърната от мрак.

— Да те вземат дяволите! — крещеше яростно Крейн. — Проклета да си!

Хариет се сви в прохода извън обсега на светлината. Чуваше как Крейн тича след нея. Надяваше се, че той ще се уплаши и в паниката си ще се откаже от намерението си да грабне каквото може от съкровищата. Но за нещастие, явно алчността му бе по-силна от страха от пещерите или от евентуалното залавяне.

Хариет се запромъква още по-навътре в мастиления мрак на прохода, като опипваше пътя си с ръце, все още в ръкавици. Сиянието от лампата на Крейн издаваше, че все още я преследва. Стъпките му отекваха по каменния под. Чуваше запъхтяното му дишане.

Тя продължи навътре. Нещо изтрополи по едната й обувка. Сигурно бе някое раче.

Тази убийствена игра на криеница продължи сякаш безкрайно дълго, принуждавайки Хариет да се промъква все по-навътре и по-навътре в тунела. Ревът на морето сега се чуваше по-ясно. Знаеше, че мощните вълни вече заливат външната пещера и бавно, но сигурно отрязват пътя им назад. Само след минути ще е вече прекалено опасно човек да се опита да се измъкне от пещерата. Може би дори вече бе прекалено късно.

— Проклятие — изкрещя Крейн. — Къде си, глупава жено?

После Крейн изкрещя и звукът, ужасния писък на животински ужас, отекна из лабиринта на проходите.

Далечната, колеблива светлина на лампата му изведнъж изчезна, като остави Хариет в непрогледна тъма. Чу как обувките на преследвача й трополят обратно по каменния коридор към външната пещера. Най- сетне страхът му бе надделял над алчността.

Хариет си пое дълбоко дъх, за да отпусне пренапрегнатите си нерви и бавно и мъчително се зае с трудната задача да търси опипом пътя назад. Почти веднага си даде сметка, че сигурно е твърде късно. Прекалено ясно чуваше грохота на водата във външната пещера. Хариет си наложи да спре на място и да мисли.

Можеше да плува, но определено не беше толкова силна, че да се пребори с бучащите вълни, които се надигаха все помощно. Те щяха да я смажат в каменните стени на пещерата.

Но и мисълта да прекара цялата нощ сама в този непрогледен мрак не й се струваше по-привлекателна, отколкото на господин Крейн. Хариет потръпна ужасена, когато й стана ясно, че може да прекара тук часове наред.

— Хариет! Хариет, тук ли си? Къде си, по дяволите?

— Гидиън! — изпълни я неописуемо облекчение. Тя не бе сама в черната бездна. — Гидиън, аз съм тук, в прохода. Не виждам нищичко. Нямам лампа.

— Стой на мястото си. Идвам веднага.

Първо забеляза мъждукащата светлина. Малко по-късно се появи и самият Гидиън, като с мъка провираше масивните си рамене през тесните завои на тунела.

Не носеше шапка и бе свалил дебелото си палто. Сега го носеше наметнато на раменете си като шал. Хариет забеляза, че ботушите и панталоните му са съвсем мокри и разбра, че е трябвало да премине през нахлуващата вода, за да влезе в пещерата. Явно бе свалил палтото си, за да не го намокри.

Щом я видя, той спря на място. Вдигна високо лампата си, за да я огледа по-добре. На това осветление чертите му грубо изпъкваха, но Хариет си помисли, че никой никога не е изглеждал по-красив от Гидиън в този миг. Изглеждаше толкова голям и непоклатим, и силен. Хариет искаше да се хвърли в обятията му, но успя да се въздържи.

— Добре ли сте? — дрезгаво попита Гидиън.

— Да, да, добре съм — тя погледна безпомощно зад него. — Какво стана с господин Крейн?

— Реши да си опита късмета във водата. Ако не се е удавил, Добс трябва вече да го е хванал. Но знам, че сега вече не може да се измъкнем от тук, не и преди следващия отлив, който е чак утре. Явно трябва да прекараме остатъка на нощта в тази проклета пещера, госпожице Поумрой.

— Точно от това се страхувах. Слава богу, че имате лампа.

— Аз нося една, а има и още няколко лампи в пещерата със стоката, оставени там от крадците. Хайде, нека се махаме от тоя проклет тунел. Стените прилягат около мен толкова плътно, колкото и палто марка Уестън.

Хариет се съгласи веднага. Обърна се и тръгна първа към пещерата на крадците. Гидиън я последва и щом стигнаха в голямата пещера, тихо изруга от облекчение.

— Това май не е от най-уютните стаички в странноприемницата, а? — той окачи лампата на един метален клин, който някой от крадците бе забил в стената на пещерата. — Обслужването е много лошо, а и мисля, че каменният под ще започне да ни се струва крайно неудобен до сутринта. Напомнете ми да не оставям бакшиш на персонала.