наметало на Хариет. Откри едната й ръка под него, стисна я здраво, и нежно, но неумолимо я придърпа надолу, докато тя седна край него.
С огромни усилия на волята Хариет се опита да си придаде спокоен вид. Поне се надяваше, че изглежда така. Но пръстите й трепереха в огромната длан на Гидиън и тя знаеше, че и той го е почувствал. Все пак бе достатъчно мил, за да не й се присмива. Вместо това се преструваше, че нищо необичайно не се е случило.
Само след миг тя се бе свила на кълбо до него, покрита от глава до пети с наметалото и положила глава на качулката си. Той лежеше близо до нея и тя усещаше топлината на силното му тяло. Чувстваше я дори през плътните гънки на дебелото му вълнено палто. Беше толкова успокояващо. Хариет лежеше съвсем неподвижно и гледаше сенките, които лампата хвърляше върху стените на пещерата.
— Наистина много съжалявам за неудобството, милорд — промълви тя още веднъж.
— Спете, Хариет.
— Да, милорд — тя помълча известно време. — Роднините ми много ще се разтревожат, когато утре сутринта открият, че не съм в леглото си.
— Несъмнено.
— Мислите ли, че господин Добс ще ги уведоми, че сме в пещерите?
— Сигурен съм, че роднините ви скоро ще чуят цялата история — сухо отвърна Гидиън.
— Сигурно ще успеем на сутринта да тръгнем оттук много рано — рече Хариет с нотки на оптимизъм в гласа.
— Но съвсем не навреме, за да спрем хода на съдбата, госпожице Поумрой — Гидиън се обърна настрани, така че сега бе свит около нея. Ръката му смело се обви около кръста й. — Ще бъде прекалено късно.
Дъхът на Хариет спря, когато почувства тежестта на ръката му. Но после осъзна, че той просто се опитва да я стопли повече. Това я накара малко да се поотпусне.
— Положението ни е много странно, нали, милорд?
— Много е странно. Опитайте се да поспите, Хариет.
Тя затвори очи, но беше сигурна, че не би могла да заспи дори за миг. После се прозя, сгуши се по- близо до топлото тяло на Гидиън и веднага се унесе в дълбок сън.
Когато се събуди доста по-късно, Хариет почувства, че е замръзнала. Усети как кракът на Гидиън помръдва до нейния и инстинктивно се сгуши по-близо до него. Нуждаеше се от топлината му, за да прогони студа. Едното й рамо бе изтръпнало от твърдия под и тя се обърна на другата страна, при което се оказа лице в лице с Гидиън.
Веднага забеляза, че очите му са отворени. Гледаше я с някаква изненадваща настойчивост. Погледът му блестеше в играещите сенки, оставени от лампата. Ръката му се стегна около кръста й.
— Гидиън? — тя се усмихна несигурно. Все още замаяна от съня, протегна ръка и го докосна по белязаната буза. — Не пропуснах ли да ти благодаря, че дойде да ме спасиш тази вечер?
Известно време той не проговори. После се повдигна на лакът и се надвеси над нея.
— Чудя се дали на сутринта все още ще искаш да ми благодариш.
Тя понечи да го увери, че ще иска, но нямаше възможност да го стори. Той наведе глава и покри с уста устните й.
Хариет не се поколеба. Ръцете й се обвиха около него и тя го притегли към себе си, опиянена от топлината и силата му, обзета от желанието да ги усети по-пълно. Част от нея знаеше, че трябва да е възмутена и уплашена, или най-малкото дълбоко обидена. Част от нея знаеше, че трябва да се съпротивлява.
Но друга част от нея знаеше, че е чакала Гидиън да я целуне отново, чакала го е през цялото време, откак я целуна за пръв път тук, в пещерата.
— Вярвам, че ти наистина си моята съдба — прошепна Гидиън до устните й. — За добро или за зло, изглежда сме дълбоко свързани. Ще се бориш ли с мен, Хариет?
Тя не го разбра.
— Защо да искам да се боря с теб?
— Местните хора ме наричат Звяра от Блекторн Хол.
— Ти не си звяр — Хариет отново докосна белязаното му лице, наслаждавайки се на силните, смели черти на лицето му. — Ти си мъж. Най-вълнуващият мъж, когото съм срещала.
— Обзалагам се, че не си срещала кой знае колко мъже — Гидиън простена и разтвори наметалото й, за да може да я целуне по шията.
— Няма значение — Хариет потръпна при допира на устните му върху кожата й. — В целия свят няма друг мъж като теб. Сигурна съм. Онази вечер на бала, когато танцува с мен, открих, че искам валсът никога да не свършва.
— Значи валсът ти е харесал? — той нежно прокара устни по нейните.
— Много.
— Така си и мислех. В очите ти виждах колко ти е приятно. Ти си едно много чувствено малко създание, Хариет Поумрой. Валсът е създаден само за теб.
— Колко ми се иска пак да танцуваме — прошепна тя, внезапно останала без дъх.
— Ще запомня това — Гидиън внимателно отметна още малко от наметалото й. После постави ръка на извивката на гърдите й и погледът му, едновременно искрящ и мек, срещна нейния. Той зачака реакцията й.
Дъхът й спря при неочаквано интимното усещане. Знаеше, че наистина трябва да му каже да спре. Но вече бе почти на двадесет и пет години, напомни си тя. И едва сега за пръв път усещаше близостта на мъж. Може би това щеше да остане и единственият път, когато преживява подобно нещо. А и това бе Гидиън.
— Е, Хариет? — огромната ръка на Гидиън се движеше с неустоима нежност, следваше извивките й, галеше я внимателно и настойчиво.
Хариет докосна с език ъгълчето на устата си. Не можеше да намери думи, за да отговори. Сърцето й биеше лудо и по вените й потече някаква неописуема топлина. Тя обви ръце около врата му и го целуна с буйна страст.
Гидиън не чака друга подкана. Сдържаността, с която досега се бе държал, се изпари за миг. Той отметна изцяло наметалото й и започна да развързва панделките, придържащи роклята й.
— Хариет, моя сладка, доверчива Хариет — дрезгаво прошепна той до врата й, докато смъкваше роклята й към кръста. — Тази нощ ти подпечата съдбата си.
Тя не разбра смисъла на загадъчните му думи, но и не можеше да го попита — бе прекалено заета с потока от нови усещания, които я заливаха на мощни вълни. Хариет знаеше само едно — че всичко, което се случва, е някак предопределено и не може да бъде избегнато. То беше нещо, което тя желаеше да преживее. Тя мечтаеше — не, нуждаеше се то да се случи.
Когато въздухът се докосна до голата й плът, тя почувства студ, но веднага отново я заля топлина, защото Гидиън бе легнал върху нея. Това не беше просто топлина. Тя пламтеше. Беше й по-топло, отколкото когато и да било през живота й. Тежестта му бе невероятно възбуждаща. Усещаше я с всичките си сетива.
С нетърпелив жест Гидиън съблече палтото си, при което тя видя дългата бяла риза, която бе всичко, с което бе облечен. Тъмни, твърди косъмчета се къдреха по широките му гърди. Гъсто обраслия триъгълник се стесняваше надолу. За миг тя зърна неговата изпъната, твърда мъжественост и окаменя.
— Гидиън?
— Трябва да ми вярваш — каза Гидиън с приглушен, дрезгав глас, който издаваше желанието му също толкова непогрешимо, колкото и тялото му. Той наметна палтото си върху тях, така че възбудата му вече не се виждаше. — Вече нямаш друг избор, освен да ми вярваш. Погледни ме, моя сладка Хариет.
Тя срещна погледа му и видя отчаяната жажда, изписана в очите му. Никога не бе виждала такава страстна нужда в погледа на мъж, но мигновено я разпозна. Но видя и нещо друго. Някаква дълбока бдителност и мрачна решителност блестяха в очите му. Сякаш той събираше сили за силната болка, която знаеше, че неминуемо ще дойде.
Хариет се усмихна нежно.
