— Вярвам ти, Гидиън.
Той простена и наведе глава, за да целуне гърдите й с благоговейно внимание. Пръстите й се забиха в раменете му. Усещането бе по-силно от всичко друго, помисли си Хариет. Почувства как голямата му ръка се плъзва надолу и смъква роклята й от бедрата, а после съвсем я съблича, за да изложи цялото й тяло на докосванията му. Хариет потръпваше под пръстите му, едновременно груби и нежни.
Сега дланта му галеше вътрешната страна на бедрото й, като нежно се приближаваше към сърцевината на течния огън, който сякаш я изгаряше отвътре. Но когато той плъзна големия си пръст в този огън, тя извика от изненада и страх.
— Вече си влажна, готова си за мен — Гидиън внимателно извади пръста си и после отново бавно го мушна в нея.
Хариет почувства как цялото й тяло се стяга при това неочаквано проникване. Тя затвори очи и ги стисна силно, като остана така, неподвижна, опитвайки се да реши дали й харесва усещането той да е в нея. Беше толкова странно. Опияняващо странно.
После Гидиън отново прокара пръста си и Хариет най-сетне реши. Да, харесваше й, беше прекрасно той да е в нея. Тя повдигна бедра и се притисна към внимателната му ръка, като при това стисна здраво раменете му.
— Искаш ме — Гидиън улови зърното й между зъбите си и нежно го подръпна. — Кажи го.
— Искам те — Хариет едва успя да проговори. Думите й бяха просто тих задъхан шепот. — Искам те, Гидиън.
— Кажи го пак. Нуждая се да чуя тези думи, моя сладка, безразсъдна Хариет. Нуждая се да те чувам как ги изричаш — ръката му продължаваше да се движи, бавно и ритмично, сред влажната й топлина.
Хариет не можеше да повярва, когато разбра, че огънят в нея се засилва. Тя се гърчеше под Гидиън и търсеше нещо, без да знае какво точно.
— Моля те! Моля те, Гидиън!
— Да — промълви той. — Проклет да съм, да.
Той вече разтваряше краката й и се наместваше между тях. Хариет усети как се пресегна и се насочи към онази част от тялото й, която бе галил досега. Почувства как той се навлажнява в нейната топлина. И тогава започна да навлиза в нея.
Изведнъж Хариет се стегна, осъзнала, че тази част от тялото му е със същите внушителни размери, както и всичко останало. Пръстите й се впиха в раменете му и тя широко отвори очи. Тогава разбра, че гледа право в огнената пещ на златистокафявия му поглед.
— Причинявам ти болка — каза той, стиснал зъби от усилието да се контролира. — Не искам да те заболи. Ти си толкова стегната. Толкова малка и красива, и тясна. А аз съм едно голямо тромаво животно и въобще не трябва да те насилвам така.
— Не говори така. Ти не ме насилваш — Хариет се вгледа в лъвските му очи и през пламъците видя болката и съжалението. — Никога не казвай подобно нещо. Не е вярно.
— Вярно е. Умишлено ти показах чувства, с които не знаеш как да се справиш. И сега се възползвам от спонтанността на емоциите ти.
— Аз не съм дете. Сама ще решавам — отвърна тя.
— Така ли? Не мисля. Така и така сутринта ще съжаляваш за толкова много неща. Не искам да прибавя и това към мъките ти.
Тя инстинктивно разбра, че той иска да се отдръпне, но разбра също, че не може да му го позволи. Просто усещаше, че той иска да е сигурен, че и тя го желае толкова силно, колкото изглежда самият той я желаеше.
— Не — Хариет впи нокти в мощния му гръб и изви подканващо тялото си. — Не, Гидиън. Моля те, не се отдръпвай от мен.
Той се поколеба, все още застанал на топлия, влажен вход на тялото й. По челото му избиха капчици пот.
— Нека бог ми е на помощ, но те искам! По-силно, отколкото някога съм искал нещо през живота си — думите се изтръгнаха от Гидиън като приглушено стенание, докато той се надигаше бавно, тежко, дълбоко в нея.
Хариет извика, макар да бе решила да не го прави. Гидиън бързо покри устата й със своите устни, поглъщайки неволния й вик.
Някакво трепетно вълнение, примесено с болка и наслада, се разля по цялото й тяло. Чувстваше се разпъната и изпълнена до краен предел, но в същото време осъзна, че е близо до някакъв бляскав приказен трепет, от който я дели нищожно разстояние.
Знаеше, че се намира на ръба на зашеметяващо откритие. Трябваше и само още малко време, за да се добере до убягващата наслада. Сигурна бе, че ще я достигне.
Но нямаше време. Гидиън се изплъзна нежно от нея и после отново се вмъкна мощно в тялото й, достигайки до самата й сърцевина. От гърлото му се изтръгна дрезгав вик, изпълнен с дива мъжка наслада. Тялото му се изви над нейното, като и най-малкото мускулче бе твърдо и изопнато като стомана.
И тогава той се отпусна върху нея, задъхан, смазвайки я между себе си и твърдия каменен под на пещерата.
7.
През нощта Гидиън стана веднъж, за да запали другата лампа. Хариет не помръдна. Той се върна в тяхното странно легло, притисна я отново до себе си и заспа.
Когато се събуди за втори път, знаеше, че вече е утро.
В пещерата нямаше начин да различи деня от нощта, но сетивата му подсказваха, че вече се зазорява. Зората и равносметката.
Стана му съвсем ясно какво ще се случи още в мига, когато бе пресрещнал Крейн във входа на пещерата и бе разбрал, че Хариет все още е вътре, и то сама. Дори докато си проправяше път през надигащите се вълни, той добре съзнаваше, че няма да има време да открие Хариет и да я изведе отново навън, преди външната пещера да се наводни.
И това значеше, че ще прекара нощта с нея. Значеше, че на сутринта тя ще е напълно компрометирана. Той не можеше да попречи на онова, което зората неизбежно щеше да й донесе.
И все пак той съвсем не възнамеряваше да усложнява проблема, като се люби с нея.
Но сега Гидиън ясно съзнаваше, че щом тя му се бе усмихнала, щом го бе докоснала и му се бе отдала доброволно, всичките му добри намерения бяха отишли по дяволите.
Да люби Хариет бе станало също толкова неизбежно, колкото и идването на зората.
Гидиън се протегна внимателно и почувства силна болка в мускулите, които се бяха схванали през нощта заради твърдия каменен под. Усети как Хариет се размърда до него и се сгуши по-плътно до тялото му, търсейки топлината му. Но не отвори очи.
Той я погледна и се усмихна. Тя така удобно лежеше на сгъвката на ръката му, сякаш това бе най- естественото място, където да се намира. Лицето й бе наполовина скрито от непокорната й къдрава коса. Гидиън любопитно докосна с пръсти кестенявите й къдрици, които изглеждаха като мънички пружинки, но при допир се оказаха толкова меки. После хвана в шепата си част от косата й, стисна й и след това внимателно я пусна.
Снопчето коса сякаш имаше свой собствен живот. В мига, в който пръстите му го пуснаха, то отново бухна непокорно. Косата на Хариет бе като всичко останало в нея, реши Гидиън: мека и ароматна, женствена и безкрайно жизнена.
Снощи той се беше изгубил в тази жена. Снощи бе открил безкрайността на желанието си към нея. Снощи тя му бе казала — не, беше му показала, — че го желае. Бе му се отдала с необуздано, невинно доверие, което бе по-ценно от целия куп съкровища в средата на пещерата.
Когато горещите спомени се завърнаха, тялото му отново започна да се втвърдява. Той помръдна крака си върху голия прасец на Хариет и плъзна ръка по пищната извивка на бедрата й. Мечтаеше повече от
