На следващата сутрин Хариет се събуди малко преди изгрев слънце. Тя полежа в леглото си още малко, припомняйки си събитията от предната вечер. Леля Ефи беше едновременно и възхитена, и ужасена от факта, че я представят на печално известния виконт Сейнт Джъстин.
Но Ефи се справи със ситуацията с хладнокръвие, достойно за възхищение. Почти с нищо не издаде притеснението си.
Фелисити пък се държа както винаги — бе откровена и прагматична. Прие представянето му с обичайната си очарователна грациозност.
Гидиън усили ефекта от скандалното си поведение, като си тръгна от бала веднага щом се представи на Ефи и Фелисити.
В мига, в който се скри в нощта, претъпканата зала гръмна от оживени разговори. Хариет отлично съзнаваше, че бе фиксирана от поне няколко чифта любопитни очи.
На връщане в каретата Ефи не спря нито за миг да говори за случилото се.
— Местните хора са съвсем прави, като твърдят, че е странен и непредсказуем човек — повтори тя за хиляден път. — Само си представете, да поръча валс просто ей така, с една дума, и да избере точно теб, Хариет. Слава богу, че не избра Фелисити. Точно сега, преди да е отишла в Лондон, тя не може да си позволи такова нещо — да свързват името й с това на Сейнт Джъстин.
— Всъщност — обади се Фелисити, — даже съм му много благодарна. Сега, щом валсът вече е въведен в Ъпър Бидълтън, сигурно ще може да го танцуваме и на следващия бал. А сега той е последният вик на модата в Лондон, лельо Ефи. Ти самата ми го каза.
— Това няма нищо общо с въпроса — сопнато отвърна Ефи. — Убедена съм, че госпожа Стоун и останалите са съвсем прави. Този човек е опасен. Дори на външен вид изглежда опасен. И двете трябва да сте изключително внимателни с него, разбрахте ли?
Хариет се прозя.
— Какво чувам, лельо Ефи? Да не би най-сетне да си се загрижила и за моята репутация? Мислех, че ме смяташ в безопасност благодарение на напредналата ми възраст.
— Нещо ми подсказва, че нито една жена не е в безопасност в присъствието на този човек — мрачно обяви Ефи. — Госпожа Стоун го нарича звяр и вече почти не се съмнявам, че е права.
— Аз пък се чувствам в пълна безопасност с него — заяви Хариет. — Дори и когато танцувахме валс.
Но тя знаеше, че излъга леля си. В прегръдката на Гидиън съвсем не се бе чувствала в безопасност. Всъщност, точно обратното. И се бе наслаждавала от дън душа на всяка опасна тръпка, която бе преминала по гърба й, докато се въртяха в ритъма на валса.
Хариет знаеше, че няма да може да заспи отново, но беше прекалено рано и още никой в къщата нямаше да е станал. Тя отметна завивките си и стана от леглото. Щеше да се облече и да слезе в кухнята, за да си направи чай. Госпожа Стоун вероятно нямаше да е доволна от това. Тя твърдо вярваше, че дамите трябва да се държат на положение, но чак пък толкова… Хариет нямаше намерение да буди икономката толкова рано, а и бе способна да си направи чай и сама.
Спалнята й беше ужасно студена след дългата нощ. Хариет навлече набързо някаква избеляла вълнена рокля с дълги ръкави и закрепи едно муселинено боне на непокорната си коса.
На път за кухнята мина покрай прозореца и по навик погледна навън, за да види как зората облива с розова светлина морската шир. Имаше отлив и сега беше ужасно подходящ момент да иде на лов за вкаменелости. Колко жалко, че Гидиън й бе забранил да се приближава до скалите, преди крадците да са заловени.
С периферното си зрение Хариет зърна някакъв човек на брега под нейния прозорец. Закова се на мястото си и се надвеси през перваза, за да огледа по-добре. Може би е някой рибар, каза си тя.
Но миг по-късно човекът отново се появи в полезрението й и Хариет моментално разбра, че това не е никакъв рибар. Мъжът носеше палто и някаква много сплескана шапка с ниско дъно, нахлупена над ушите му. Не можеше да види лицето му, но веднага разбра, че мъжът се отправя по брега към входа на нейната безценна пещера.
Хариет не се поколеба нито за миг. Случката бе прекалено тревожна и трябваше непременно да разбере какво става. Мъжът на брега очевидно не беше от крадците. Те се появяваха само нощем.
Това оставяше още само една вероятна възможност — този човек сигурно бе някой от колекционерите, който се опитва да се промъкне в нейните пещери.
Хариет знаеше, че трябва моментално да слезе на брега и да разбере какво си е наумил този натрапник.
5.
В ранното утро въздухът беше леденостуден. Хариет се уви още по-плътно в старото дебело наметало, принадлежало някога на майка й. Тя тръгна внимателно надолу по пътеката. Слънцето скоро щеше да изгрее, но все още сивата светлината, отразена от морето, бе съвсем оскъдна.
Когато стигна брега, тя забърза към редицата тъмни отвори в скалите. В мокрия пясък имаше отпечатъци от обувки. Щеше да си отдъхне само ако е сигурна, че натрапникът не се е насочил точно към онази пещера, която толкова я интересуваше напоследък.
Щеше да е съвсем лесно: просто ще проследи отпечатъците и ще провери дали не е влязъл в прохода към нейната пещера, където се намираше зъба.
Но само след няколко минути Хариет изтръпна от ужас, защото забеляза, че следите изчезват точно в този проход. Може би е чиста случайност, опита се да се успокои тя.
А може би означава, че някой друг се опитва да се докопа до скъпоценния й зъб.
Загърната в топлото наметало, тя съжали, че не е взела и лампа със себе си. Трябваше да се сети, помисли си Хариет, докато пристъпваше през тесния вход в зейналата тъмна пещера.
Щом разбра, че не може да продължи напред без светлина, тя спря на място. Известно време стоя неподвижно, за да привикнат очите й към непрогледния мрак. Чуваше как около нея в зловещата тъмнина се процеждат капчици вода.
Хариет напрегна очи, за да различи нещо в тесния каменен коридор, водещ към пещерата. Нямаше и следа от светлина. Натрапникът явно вече се бе отдалечил доста напред през лъкатушните извивки на тунела, в края на който се намираше пещерата, пълна с крадени предмети и с нейния скъпоценен зъб.
— По дяволите — измърмори Хариет на глас, напълно отчаяна и вбесена. Не можеше да стори абсолютно нищо. Просто трябваше да чака тук, докато се върне онзи мъж. Тогава щеше да му даде да се разбере, щеше да му каже, че има разрешение лично от Гидиън тя и само тя да изследва тези пещери.
Хариет стоеше там нетърпеливо, кръстосала ръце, когато изведнъж някаква огромна ръка се спусна върху рамото й, стисна я силно и я обърна назад.
— Божичко, какво… — Хариет леко изпищя от уплаха, но веднага разбра, че не друг, а Гидиън бе влязъл през входа зад гърба й. — О, милорд, та това сте вие. Слава богу! Толкова се стреснах.
— Заслужавате доста повече от едно стресване — изръмжа Гидиън. — Би трябвало да ви напляскам. Какво, по дяволите, правите тук? Нали ви казах да не влизате в пещерите, докато не свърша с разбойниците?
Хариет се намръщи.
— Да, знам, милорд. Но ще разберете, че бях длъжна да сляза тук, щом ви разкажа какво се случи. Просто поглеждах през прозореца си преди малко и видях как друг колекционер се промъква подло насам.
— Видели сте, глупости — Гидиън хвърли един поглед към прохода. Той държеше в ръката си лампа, но тя не бе запалена.
— Наистина видях — увери го Хариет. — Не се сетих да взема и лампа, ето защо смятам да го причакам тук, когато се връща.
