— Но аз бях най-добрият приятел на Гидиън — отвърна Брайс. — Познавах го по-добре от всеки друг. Разбрах, че е обезумял от страст и я желае на всяка цена. А знаех, че Диъдри е колкото красива, толкова и невинна. Гидиън я видя и веднага я пожела.
Хариет се намръщи.
— И двамата са били от Ъпър Бидълтън. Сигурно са се познавали, още преди Диъдри Ръштън да дойде в Лондон.
— Въпреки че са живели в едно и също село, те всъщност не са прекарали кой знае колко време заедно — обясни Брайс. — Аз също не я бях виждал често. Все пак Диъдри беше още ученичка, а веднага след това баща й успя да й осигури едни сезон. А Гидиън бе по-възрастен, разбира се. Той беше първо в колеж, а след това в Лондон, докато Диъдри е разцъфвала като жена.
— Чух, че е била прелестна — тихо каза Хариет.
— Наистина. И мога да ви кажа, че въобще не беше влюбена в Гидиън. А и как би могла да се влюби в него?
— Бих казала, много лесно! — сърдито отвърна Хариет.
— Глупости. Тя беше едно прелестно създание, което естествено търсеше красотата в другите. Веднъж ми довери, че просто не с в състояние да погледне Гидиън в обезобразеното лице. Всичко, което успяваше да стори, бе да танцува с него, когато той пожелае.
— Каква нелепост — изсъска Хариет. — Няма нищо грозно в лицето на Сейнт Джъстин. И той танцува прекрасно.
Брайс се усмихна.
— Вие сте много снизходителна, скъпа. Но истина е, че за повечето хора е страшно трудно да го погледнат в лицето. Той има този белег от повече от десет години, нали знаете.
— Не, не знаех.
— Получи го при един дуел с шпаги.
Очите на Хариет се разшириха.
— Не знаех това.
— Аз съм един от малкото хора, които знаят цялата история. Вече ви казах, тогава бях най-добрият му приятел.
Хариет наклони замислено глава.
— Ако Диъдри Ръштън е била до такава степен отвратена от вида на Гидиън… искам да кажа, на Сейнт Джъстин, тогава защо се е съгласила да се сгодят?
— По обичайните причини — спокойно обясни Брайс. — Баща й настояваше. Диъдри бе послушна дъщеря и преподобният Ръштън много държеше да я задоми в такова влиятелно семейство. Много му се щеше да види дъщеря си омъжена за сина на един граф. Когато Гидиън й предложи брак, Ръштън буквално я принуди да приеме предложението. Навремето това не беше тайна за никого.
Хариет си припомни думите на госпожа Стоун. Явно всички бяха стигнали до това заключение относно мотивите й да приеме годежа.
— Колко ужасно е било това за Гидиън.
Погледът на Брайс се смекчи от старата тъга.
— Може би точно затова той е направил това ужасно нещо.
За какво говорите?
— Госпожице Поумрой, трудно ми е да ви го кажа, но може би трябва да сте много предпазлива. Несъмнено сте чували обвиненията, че Сейнт Джъстин е съблазнил Диъдри, докато са били сгодени?
— И после я е изоставил. Да, чувала съм тези глупости и не им вярвам.
Изражението на Брайс бе много сериозно.
— Много ми е мъчно да ви го кажа, но трябва да гледате по-реалистично на нещата. Съвсем сигурно е, че Диъдри е била обезчестена против волята й. Казвам ви, тя никога не би се отдала доброволно на Гидиън, а само когато е неизбежно, тоест в първата им брачна нощ, а не по-рано.
— Отказвам да повярвам, че Сейнт Джъстин е насилил годеницата си — Хариет беше отвратена. Тя отново се спря рязко на дансинга. Измъкна се от прегръдката на Брайс. — Това си е чиста лъжа и вие, сър, не би трябвало да я повтаряте пред никого. Няма повече да слушам подобни глупости.
Тя се извърна рязко и с уверени крачки се отдалечи от дансинг, без да чака Брайс да я придружи. Последва я шепотът на множество заинтригувани и развеселени гласове. Тя не им обърна никакво внимание и се отправи към групичката ентусиасти по вкаменелостите.
Новите й приятели я поздравиха сърдечно и бързо я включиха отново в разговора си. Какво облекчение, помисли си Хариет, да се намираш сред хора, които могат да обсъждат и нещо по-интересно от старите клюки.
Оливър, лорд Епългейт, един сериозен млад барон, който беше само с три години по-възрастен от Хариет, сега й се усмихна с неприкрито възхищение. Той едва наскоро бе наследил титлата си и усилията му да се държи съобразно високото си обществено положение на моменти го караха да изглежда малко надут. Но ако не се брои това, той беше наистина много приятен и Хариет го харесваше.
— О, ето ви и вас, госпожице Поумрой — Епългейт веднага застана точно до нея. Подаде й една чаша лимонада, която специално й бе донесъл. — Идвате тъкмо навреме, за да ми помогнете да разгромя аргументите на лейди Иънгстрийт. Тя се опитва да ни убеди, че всички огромни струпвания на заоблени каменни блокове и натрупванията от чакъл, които се намират в подножията на високите планини, са доказателство за потопа.
— Точно така си е — уверено заяви лейди Иънгстрийт. Тя бе една масивна, внушителна жена в напреднала възраст, която освен това беше страстна колекционерка. Бе прекарала известно време в търсене на вкаменелости на континента, след войната с Наполеон, и никога не пропускаше да напомни на останалите членове на Дружеството точно този факт. — Та какво друго, моля ви, освен вода, огромни количества вода, биха могли да заоблят и търкалят тези огромни камъни и да ги струпат по такъв необикновен начин?
Хариет свъси вежди, дълбоко замислена.
— Едно време обсъждахме този въпрос с баща ми. Той спомена и няколко други възможни причини за подобни гигантски разрушения на земната повърхност. Ето например, има вулкани и земетресения. Дори и… — тя се поколеба. — Дори и ледът би могъл да го стори.
Останалите се втренчиха в нея удивено.
— Ледът? — попита лейди Иънгстрийт с вид на огромна заинтересуваност. — Искате да кажете, огромни парчета лед, подобни на ледниците?
— Ами, ако някога ледниците в планините са били много по-големи, отколкото са сега — започна внимателно Хариет, — може да са покривали и споменатите площи. После са се стопили и са оставили след себе си каменните късове и чакъла, които са откъртвали от скалите при движението си надолу.
— Ама че нелепост — прогърмя гласът на Фрай, който току-що се бе присъединил към групата. — Колко нелепо е да си представиш парче лед, което да покрива такава огромна част от континента.
Лейди Иънгстрийт се усмихна ласкаво на Фрай. За никого не беше тайна, че бяха любовници.
— Колко сте прав, скъпи. Такива са си младите, винаги търсят нови обяснения за неща, които могат идеално да бъдат обяснени със старите изпитани и верни отговори. Донесохте ли ми още шампанско?
— Разбира се, скъпа. Как бих могъл да забравя? — Фрай й подаде чашата с галантен поклон.
— Всъщност — каза Хариет, все още внимателно обмисляйки въпроса, — проблемът с Големия потоп е там, че е трудно да си представим, как е възможно водите да са покривали цялата земя едновременно. Къде са отишли, когато са се оттеглили?
— Чудесен аргумент — възкликна Епългейт с обичайния си възторг от идеите на Хариет. — Вулканите и земетресенията са къде-къде по-приемливи като предположение. Именно те обясняват защо откриваме морски вкаменелости на върха на планините, а също така — прибави той с лека усмивка, — те обясняват произхода на вулканичните скали.
Хариет кимна сериозно.
— Тези повдигащи сили очевидно са противоположни на действието на ерозията и обясняват защо земята не е един плосък, безинтересен пейзаж. Но съвсем не е лесно да се отговори защо откриваме вкаменели животни от някакви древни видове? Защо и те не се срещат живи днес?
