Красавицата и звярът

ми се дават, направо падат в леглото ми.

— Как смееш? — прошепна Хариет.

— Лесно. От дни чакам тази възможност. След неприятното разговорче със съпруга ти тази сутрин, тръгнах да те търся. Реших, че моментът е настъпил. Знаех, че днес ще те имам. Разбираш ли, Сейнт Джъстин днес много, много ме ядоса.

— Проследил си ме?

— Разбира се. След като видях, че влизаш тук, реших, че сигурно ще ми осигуриш чаканата възможност. И така и стана. Ключът за тази стая беше точно от външната страна на вратата. Взех го пътьом и заключих вратата след себе си — Морлънд извади един тежък метален ключ от джоба си и го показа със злобен кикот. После го пусна обратно в джоба на палтото си.

— Ще викам.

— Никой няма да те чуе. Стените на тази стая са от камък и са много дебели. А и никой няма да слезе по стълбите до тук, защото музеят е затворен.

Хариет отстъпи още няколко крачки назад. Беше стигнала почти до края на пътечката. Само след миг щеше да може да се втурне покрай последния шкаф и да бяга по съседната пътека. Не знаеше какво ще прави след това, но все щеше да измисли нещо, уверяваше се тя. Междувременно трябваше да задържи Морлънд колкото може повече.

— Защо си толкова твърдо решен да си отмъстиш на Сейнт Джъстин? — попита тя. — Какво ти е сторил?

— Какво ми е сторил ли? — яростта изкривяваше красивото лице на Брайс. — Като всички останали от неговия сорт, той имаше всичко. Винаги е имал всичко. А аз нямах нищо. Нищо. Семействата ни бяха съседи години наред. Докато растях, трябваше да го гледам, него и по-големия му брат, как получават най-доброто. Коне, карети, дрехи, училища.

— Господин Морлънд, чуйте ме!

— Знаеш ли какво значи това? Не, разбира се, че не знаеш. Разни знатни хора идваха на гости в Блекторн Хол. Всички лазеха на колене за вниманието на граф Хардкасъл. А аз трябваше да съм благодарен, че просто съм получил покана за бал на Хардкасъл. Бях късметлия, ако ме вземат на лов със себе си. Родителите ми бяха от дребната провинциална аристокрация. Те направо ближеха обувките на граф Хардкасъл. Но аз никога не съм се унижавал пред него или пред синовете му. Бях равен с тях.

— Как можеш да кажеш, че Сейнт Джъстин е имал всичко? — попита Хариет.

— Той е наследник на графство и на огромно наследство, а аз трябваше да се оженя за дъщерята на някакъв си търговец, за да имам парите, от които се нуждаех. Не беше честно!

— Ти каза, че си му бил приятел.

Морлънд елегантно сви рамене.

— Приятели като него са невероятно полезни за човек в моето положение. Приятели от сорта на Сейнт Джъстин могат да те вкарат в най-добрите клубове, в най-добрите приемни, в най-добрите легла. За мен е обичайна практика да си търся приятели като Сейнт Джъстин. Но Сейнт Джъстин вече не ми е особено полезен, а и ме обиди.

Хариет го гледаше втренчено.

— Сигурно си казваш, че си по-добър от него, нали? Казваш си, че докато той има богатство и титла, ти си много по-умен, по-красив, по-привлекателен за жените от него.

— Точно така.

— Но го мразиш, защото дълбоко в душата си знаеш, че той е далеч по-добър, отколкото ти някога можеш да бъдеш. И не богатството или титлата му го правят по-добър. То е нещо по-дълбоко, нещо, което никога няма да имаш. Така ли е, господин Морлънд?

— Щом ти казваш така, скъпа.

— Какво ще докажеш, като ме нараниш?

Очите на Брайс блестяха.

— Ще докажа за пореден път, че мога да вземам жените на Сейнт Джъстин под носа му. Когато те обладая, ще имам удовлетворението да знам, че съм притежавал и двете жени, които Сейнт Джъстин мислеше, че са негови. Не е много, но го правя заради удоволствието.

— Ти си глупак, Морлънд. Сигурно знаеш какво ще стори Сейнт Джъстин, когато открие, че си се опитал да ме нападнеш.

— Охо, не мисля, че ще му кажеш за малката ни веселба, мадам — Брайс я погледна затворнически. — Жените обикновено не си признават, че са били с друг мъж дори и когато ги е изнасилил. Мисля, че ги е страх да не обвинят самите тях. Всяка жена, която е омъжена за Звяра от Блекторн Хол, никога няма да си признае, че не му е била вярна. Прекалено много ще се страхува. Звяра със сигурност ще се нахвърли върху нея.

Пръстите на Хариет откриха края на последния шкаф.

— Няма да ме е страх да кажа на Сейнт Джъстин. Той ще ми повярва и със сигурност ще отмъсти за мен.

— Много по-вероятно е да те убие — каза Брайс, като скъси разстоянието между тях. — А ти си достатъчно умна, за да го знаеш. Няма да понесе мисълта, че младата му булка, жената, която показваше толкова гордо в града, вече се е оказала невярна.

— Ти не знаеш нищичко за него — без предупреждение Хариет се шмугна зад ръба на редицата шкафове.

Брайс се хвърли след нея, а в очите му гореше порочен огън.

Хариет изтича по втората пътека между шкафовете. Брайс беше точно зад нея. Само още две крачки и щеше да я хване.

Тогава тя зърна стола, на който бе стъпила, за да разгледа вкаменелостите. Стоеше точно там, където го бе оставила, в средата на пътеката. Тя скочи на седалката и се покатери върху шкафовете тъкмо в мига, когато Брайс посегна да сграбчи полите й.

Но не успя.

Хариет изтича по шкафовете, като събаряше черепи, кости и прешлени на пътеката долу. Брайс скачаше след нея по пътеката, очевидно с намерението да я хване на другия край, когато тя се опита да достигне вратата.

— По-добре ще е да слезеш веднага, малка кучко. Всичко това може да свърши само по един начин — сега в гласа на Брайс се долавяше жестока възбуда.

Хариет не го послуша. Целта й беше големият камък върху шкафа в края на редицата, онзи, в който личаха контурите на странната бодлива риба. Сега тя само се молеше камъкът да не се окаже прекалено тежък, за да го помести.

Брайс така и не разбра какво е намерението й. Вероятно въобще не му хрумна, че една жена може да прибегне до такива средства, за да се защити, или пък че ще е достатъчно силна, за да го стори, дори и да се опита.

Но Хариет от години копаеше вкаменелости от твърдите скали. Беше прекарала толкова часове, размахвайки чука и длетото. Знаеше, че не е слабачка.

Тя грабна камъка и го запрати към русата глава на Бране тъкмо в мига, когато той посягаше да сграбчи глезена и.

В последния момент Брайс явно разбра какво става.

— По дяволите, не — викът му прозвуча задавено, когато той се опита да отскочи настрани.

Но беше прекалено късно. Едва успя да избегне фронталния удар на тежкия скален къс. При рязкото му движение камъкът леко засегна главата му и отскочи тежко от рамото му, преди да падне с трясък на пода.

Брайс залитна и рухна на земята. Лежеше съвсем неподвижно, а очите му бяха затворени. Изпод една руса къдрица на челото му се процеждаше струйка кръв.

В сенчестата стая, пълна със стари кости, се възцари ужасна тишина.

Хариет стоеше върху шкафовете и едва си поемаше дъх. Сърцето й биеше лудо и ръцете й трепереха. Гледаше втренчено Брайс, но все още не можеше да разсъждава ясно.

После се насили да слезе от шкафовете. Страхуваше се да се приближи до Брайс. Не знаеше дали е