мъртъв и не искаше да разбере.
Но й трябваше ключ, за да се измъкне от тази стая.
Хариет си пое няколко пъти дълбоко дъх и приближи неподвижното тяло на Брайс много внимателно. Когато видя, че той нито помръдна, нито отвори очи, тя коленичи край него и бръкна в джоба му за ключа.
Пръстите й се свиха около тежкия метален предмет. Тя бързо го измъкна. Усещаше в ръката си колко е студен. Брайс все още не помръдваше. Не можеше да каже дали въобще диша.
Хариет не се бави повече. Изтича до вратата, пъхна ключа в ключалката и я отвори.
Беше свободна.
Втурна се нагоре по стълбите до приземния етаж и видя, че всичко е обвито в сумрак. Тежките завеси на прозорците бяха спуснати срещу късното следобедно слънце.
Вратата на личния кабинет на господин Хумболт се отвори. Един прегърбен мъж с огромни бакенбарди се изправи в рамката на вратата, също като голям паяк. Човекът свирепо се намръщи, когато я видя.
— Ама какво е това, ти не си готвачката с вечерята ми! Какво, по дяволите, търсиш тук? Всички посетители трябваше отдавна да са си тръгнали.
— Тъкмо тръгвах.
— Какво казваш? Говори по-силно, момиче — той направи фуния с дланта около ухото си.
— Казах, че тъкмо си тръгвах — каза по-високо Хариет.
Той махна с ръка, доста раздразнено.
— Хайде, махай се от тук. Имам важна работа. Прекалено късно е за проклети посетители. Ако не ми трябваха пари, за да купувам повече вкаменелости, въобще нямаше да пусна когото и да било в тази къща. Банда аматьори и търсачи на сензации. Глупаци, всички са глупаци.
Хумболт се обърна и тромаво влезе обратно в кабинета си. После блъсна вратата зад гърба си.
Хариет осъзна, че трепери. Опита се да поизчисти колкото може прахта от роклята си. Когато отвори входната врата на музея и пристъпи навън на улицата, тя видя Бет да я чака близо до каретата. Момичето се смееше на нещо, което кочияшът тъкмо беше казал. Момчето, което събираше входните такси, също бе с тях. И тримата сега се обърнаха, за да я погледнат.
— Готова ли сте, мадам? — учтиво попита кочияшът.
— Да, готова съм — Хариет се приближи до каретата. — Хайде да вървим. И без това вече много закъсняхме.
Бет се ококори при вида на прашните й дрехи.
— Божичко, мадам, ваш’та прекрасна жълта рокля е направо съсипана. Туй е заради всичките ония мръсни стари кости! Трябваше да донеса една престилка.
— Няма значение, Бет — Хариет се настани в каретата. — Моля те, побързай. Искам по-скоро да се прибера у дома.
— Да, госпожо.
Момчето, което проверяваше билетите, изведнъж се втренчи в нея.
— Ами какво стана с другия господин? Онзи, дето каза, че искал да разглежда вкаменелости на спокойствие?
Хариет се усмихна хладно.
— Нямам представа. Не съм срещала никой, когато си тръгвах.
Младежът се почеса по главата.
— Трябва да е излязъл, когато не съм гледал.
— Сигурно — Хариет даде знак на кочияша да тръгват. — Това със сигурност не ни засяга.
Двадесет минути по-късно Хариет слезе от каретата пред градската къща на Гидиън. Все още не можеше да реши каква част от случилото се да разкаже на съпруга си.
От една страна, искаше да се хвърли в обятията му и да му каже всичко. Трябваше да поговори с някого за ужасните събития в музея на господин Хумболт.
Но пък от друга страна, ужасно се тревожеше какво би направил Гидиън. Нямаше да остави подобна обида към жена му да се размине безнаказано.
Гидиън стоеше на вратата на библиотеката, когато Хариет влезе в къщата. Той се усмихна при вида на прашните й дрехи.
— По мръсотията по дрехите ти съдя, че си прекарала много приятно в музея на господин Хумболт, мадам.
— Беше много интересно преживяване, милорд. Нямам търпение да ви разкажа всичко за него — пръстите й трепереха, докато смъкваше ръкавиците си.
Хариет осъзна, че тялото й едва сега реагира физически на ужасните събития в музея. Чувстваше се някак неестествено. Сякаш не можеше да спре леките, почти незабележими вибрации, които разтърсваха гърба й.
Хариет мина точно покрай Гидиън и влезе в библиотеката. Зоркият му поглед спря замислено върху лицето й и веселата му усмивка изчезна. Затвори вратата на библиотеката и се обърна към нея.
— Какво се е случило, Хариет?
Хариет се обърна с лице към него, като отчаяно търсеше думи. Чувстваше се като разкъсана от реакцията на тялото й след преживяното. Не можеше повече да се контролира.
Тя тихо проплака и се втурна към Гидиън, за да се хвърли в прегръдките му, търсейки утеха до силните му гърди.
— О, Гидиън, случи се най-ужасното нещо. Може да съм убила господин Морлънд.
16.
Съвсем не беше лесно да изкопчи от нея цялата история. Гидиън се въоръжи с цялото си търпение. Притискаше до себе си Хариет, докато тя му разказваше разпокъсано разни неща, които включваха фалшиви вкаменелости, камък с контури на бодлива риба в него и Брайс Морлънд.
Името на Морлънд бе това, което накара Гидиън да закипи от гняв.
— И тогава хвърлих камъка върху него — Хариет вдигна глава от рамото на Гидиън. — И той го удари. Гидиън, имаше кръв. Много кръв. И после той падна на пода и не съм сигурна, но май си удари главата на шкафовете. Когато отидох, за да взема ключа от джоба му, той не помръдваше. Гидиън, какво ще правим? Мислиш ли, че ще ме обесят заради убийството на господин Морлънд?
Гидиън успя с огромно усилие да сдържи яростта си.
— Не — отвърна той. — Ти със сигурност няма да бъдеш обесена за убийство. Няма да го позволя.
Раменете на Хариет се отпуснаха от облекчение.
— Благодаря, милорд. Това е наистина много успокояващо. Толкова се тревожех — тя грабна голямата бяла кърпичка, която той й бе подал, и попи сълзите от очите си. — Мислиш ли, че ще се наложи да напуснем страната, за да избегнем скандала?
— Не, не вярвам това да се наложи — Гидиън усещаше стомаха си на буца. Този път Морлънд бе отишъл прекалено далеч.
— Слава богу! — Хариет подсмръкна в кърпичката. — Точно сега въобще не ми се щеше да напускам страната. Толкова искам да се върнем в Ъпър Бидълтън, за да продължа работата си. А и си мисля, че ще ти е много трудно да управляваш имотите на семейството ти от чужбина.
— Несъмнено би било така — Гидиън сграбчи раменете й и я разтърси. — Хариет, съвсем сигурна ли си, че не ти е сторил нищо?
Тя поклати нетърпеливо глава и още веднъж издуха носа си в кърпичката.
— Не, не, съвсем добре съм, милорд. Само дето тази рокля вече за нищо не става. Но не мога да виня за това само господин Морлънд. Всъщност когато той се появи, вече достатъчно я бях оплескала с мръсотия.
Тя наистина беше добре. Гидиън трябваше непрекъснато да си го напомня. Морлънд не бе успял да я докопа в мръсните си развратни лапи. Ето на, можеш да си сигурен, че Хариет ще се спаси сама с помощта на някаква древна риба в парче камък. Гидиън нежно разтриваше раменете й. Той се бе провалил и не бе успял да я опази.
