входната такса от малкото посетители. Тя му се усмихна свенливо. Младежът дръзко й се ухили.
Хариет не обърна никакво внимание на разменените погледи.
— Какво има в онази стая? — попита тя, като посочи към една врата до стълбището, която беше затворена.
Младежът я погледна за миг и отговори:
— Там е кабинетът на господин Хумболт. Не е позволено да влиза никой друг освен него. Единствената стая, която не е за посетители.
— Разбирам — Хариет тръгна към стълбището. — Добре тогава. Мисля, че ще започна отгоре надолу.
Тя се изкачи на третия етаж и се шмугна в първата стая, пълна с експонати.
Това беше самият рай.
В музея нямаше много посетители, така че нямаше кой да й се пречка. Докато бавничко разглеждаше всичко от горния етаж надолу към партера, времето сякаш летеше.
Въпреки че се интересуваше предимно от вкаменели зъби. Хариет често се разсейваше и от други експонати, които привличаха вниманието й.
Тя откри отлично запазен морски таралеж, който не приличаше на нито един от онези, които бе виждала досега. Заедно с него бяха наредени и още няколко интересни морски вкаменелости. В един сандък пък имаше цял куп други вкаменелости, които задържаха вниманието й известно време.
Отне й цяла вечност да прерови всички чекмеджета на всички шкафове в многобройните стаи, но Хариет не искаше да пропусне нищичко. Всеки път, когато отваряше някое чекмедже или надникваше в стъклена витрина, тя си казваше, че точно сега може да открие зъб като онзи, който бе открила в Ъпър Бидълтън. С малко късмет можеше дори да има етикетче. Щеше да разбере дали някой вече го е идентифицирал.
Хариет остави най-долния етаж на къщата за накрая. В една нормална къща мазето щеше да е отделено за кухнята и помещенията за прислугата, но Хумболт го беше превърнал в истински склад за музея. Когато Хариет слезе по стълбите, тя се оказа съвсем сама.
Това й беше съвсем удобно.
В две от тъмните помещения тя не откри друго освен сандъци. По в края на коридора отвори последната врата и откри една сумрачна стая, в която се очертаваха силуетите на много скелети, някои от които бяха доста големи.
Светлината беше съвсем оскъдна. Пред вратата, в железни свещници, забити в стената, горяха две свещи. Тя взе едната и я внесе в стаята. С нея успя да запали полуизгорелите свещи в това помещение. Очевидно тук не идваха често.
Стаята беше не само тъмна, но и студена. Всичко бе покрито с дебел слой прах, но Хариет не обърна на това никакво внимание. Мръсотията и прахът бяха неразделна част от събирането на вкаменелости.
Тя веднага забеляза, че има няколко реда високи шкафове. Всеки от тях имаше десетки чекмеджета.
В чекмеджета с подобни размери определено имаше повече шансове да открие и доста зъби, реши щастливо Хариет.
Но преди да започне да тършува из шкафовете, тя се поспря да огледа някои от странните екземпляри, които задръстваха стаята. Върху един от шкафовете, разположен в средата на стаята, стоеше огромен каменен къс. Хариет го огледа отблизо и видя финия отпечатък на някаква странна риба с бодли.
По-нататък по същата редица тя видя прашните кости на няколко невероятни същества, които имаха и крака, и перки. Хариет ги гледаше удивено. Никога не бе виждала нещо подобно.
Видя в ъгъла един стол и го издърпа до шкафа със странните скелети. После се качи върху него, за да ги разгледа по-отблизо.
Когато се наведе, за да докосне една перка с необикновена форма, от костите се вдигна облаче прах. Тогава тя видя и малките карфици, които придържаха перката към скелета.
— Аха — промърмори тя доволно, — фалшификат. Знаех си. Нищо чудно, че господин Хумболт те е заточил в преизподнята — каза тя на бедното създание. — Вероятно доста солена цена е платил за теб само за да открие, че са му одрали кожата за нищо.
Когато слезе от стола, тя забеляза прашните петна по жълтата си наметка. Вече прекалено късно, тя съжали, че не си е донесла престилка. Следващият път не трябваше да забравя да си вземе от къщи.
Тъкмо се бе надигнала на пръсти, за да разгледа някакъв странен скелет на риба, когато чу, че вратата се отвори зад гърба й. После се затвори съвсем тихо. Явно още някой от посетителите на музея беше открил пътя към последната стая-склад. Хариет не обърна никакво внимание, докато не чу, че новодошлият тръгна по пътеката между високите шкафове, на която стоеше тя.
— Добър ден, Хариет — каза Брайс Морлънд от другия край на пътеката.
Хариет замръзна на място, не само защото неговият глас беше последното нещо, което бе очаквала да чуе, но и заради заплашителните нотки в него. Тя се обърна с лице към него.
— Господин Морлънд! Какво, за бога, правите тук, в музея на господин Хумболт? Не знаех, че се интересувате от вкаменелости.
— Не се интересувам от тях — Морлънд се усмихна, но дори на оскъдната светлина си личеше, че усмивката му само далечно напомня на ангелско изражение. — Но за сметка на това много се интересувам от теб, моя сладка малка Хариет.
Тръпки на ужас полазиха по гърба на Хариет.
— Не ви разбирам.
— Не? Няма страшно. Скоро ще разбереш — той тръгна по пътеката към нея. Бледата светлина на свещта позлатяваше русата му коса, но красивото му лице оставаше в сянката на шкафовете.
Хариет инстинктивно отстъпи назад. Изведнъж усети, че ужасно се страхува.
— Извинете, сър. Става късно и трябва да се прибирам.
— Наистина вече е много късно. Музеят затвори преди десет минути.
Очите на Хариет се разшириха.
— Господи! Как лети времето! Прислужницата ми ще ме чака.
— Прислужницата ти е много заета да флиртува с момчето, което продава билетите. Никой от тях няма да се сети за нас още доста време.
— Както и да е, вече си тръгвам — Хариет вдигна брадичка. — Моля, отдръпнете се, сър.
Морлънд продължаваше да върви бавно към нея по тясната пътечка.
— Не още, малка Хариет. Не още. Трябва да ти спомена, че днес срещнах съпруга ти.
Така ли? — Хариет бавно отстъпваше.
— Имахме приятен разговор, по време на които той спомена да стоя настрана от теб — очите на Морлънд хвърляха яростни искри. — Нали разбираш, той много добре знае, че ме харесваш.
— Не — Хариет отстъпи още една крачка назад. — Това не е вярно и вие го знаете, господин Морлънд.
— О, вярно е. Ти си точно като Диъдри. И тя не можа да ми устои.
— Да не сте луд? За какво говорите?
— За теб и за Диъдри, разбира се. Сейнт Джъстин я загуби и ще загуби и теб. Този път гордостта му ще бъде окончателно сломена. Винаги е бил толкова отвратително арогантен, толкова гадно горд, дори и когато целият Лондон шепнеше зад гърба му. Но този път няма да успее да издържи на слуховете, както направи предния път.
— Какво смятате да правите? — попита Хариет.
— Да засея семето си в тялото ти, точно както го засях и в тялото на Диъдри — спокойно отвърна Брайс. — Диъдри бе повече от щастлива, когато се остави да я прелъстя. Ти обаче май се нуждаеш от малко убеждаване, а?
Хариет го гледаше втренчено.
— Никога няма да ти се дам. Как можа дори да си помислиш подобно нещо?
Морлънд кимна, очевидно доволен.
— Значи, не само убеждаване. Ще е нужна и малко сила. Отлично. Знаеш ли, предпочитам така. Но толкова рядко намирам жена, която да ми направи удоволствието да се съпротивлява! Всички съвсем лесно
