— Радвам се, че си тук днес, Морлънд. Исках да си поговорим.
— Така ли? Много странно — тонът на Морлънд определено бе заядлив. — Едва ли си ми казал и две думички през последните шест години.
— Нямало е за какво да говорим.
— А сега има, така ли?
— Да, за съжаление. Ще те предупредя нещо, Морлънд. Надявам се, че ще обърнеш внимание.
— Ами ако не го направя?
— Тогава ще ти се наложи да се разправяш с мен — Гидиън хареса дръзката извивка на опашката на кобилата и гордата й осанка. Имаше нещо във вида на това животно, някаква жизненост и ентусиазъм, които му напомняха за Хариет.
— Да не би случайно да се опитваш да ме заплашваш? — попита подигравателно Морлънд.
— Да — Гидиън оглеждаше внимателно яките задни крака на кобилата. Достатъчно силни са, реши той. Можеше да издържи на дълга езда. — Искам да стоиш настрана от жена ми.
— Мръсен кучи син — гласът на Морлънд бе загубил заядливостта си. Сега кипеше от ярост. — За кой се мислиш, че да ме заплашваш?
— Аз съм Сейнт Джъстин — тихо рече Гидиън. — Звяра от Блекторн Хол. И тъй като донякъде ти си отговорен за тази титла, трябва да си достатъчно благоразумен, за да имаш страх от нея.
— Заплашваш ме, защото знаеш, че ако реша да ти отнема малката ти Хариет, ще го направя. Отлично знаеш, че само с пръстче да я повикам, и тя ще дотича при мен.
— Не — каза Гидиън, все още приковал поглед в кобилата. — Тя няма да дойде при теб.
— Щом си толкова сигурен, тогава защо си правиш труда да ме заплашваш? — попита Морлънд.
— Защото не искам да й досаждаш — Гидиън направи знак на коняря, който водеше кобилата. — А сега ме извини. Смятам да купя един кон.
Гидиън се отдалечи от Морлънд, без дори да го е погледнал. Знаеше много добре, че тази безмълвна обида ще го гложди много повече, отколкото заплахата му.
Гидиън се върна следобед у дома с намерение да съобщи на Хариет за кобилата, но вместо това разбра, че тя е отишла в музея на господин Хумболт. Трябваше да чака, за да я изненада с подаръка си. Това го раздразни. Осъзна, че е чакал с нетърпение да види реакцията й.
Гидиън се намръщи на Аул. Той пък му отвърна със същата намръщена физиономия.
— Музея на господин Хумболт? — повтори Гидиън.
— Да, милорд. Изглеждаше много въодушевена. Един бог знае защо. Не мога да си представя какво толкова намира в някаква си сбирка мухлясали кокали.
— Ще ти се наложи да свикнеш с интереса на лейди Сейнт Джъстин към подобни неща, Аул.
— И аз така си помислих.
Гидиън тръгна към библиотеката, но се спря.
— Тя сети ли се да вземе със себе си прислужницата си или един от лакеите?
— Не. Но аз се погрижих за това, сър. Прислужницата й отиде с нея.
— Отлично. Знаех, че мога да разчитам на теб, Аул — Гидиън продължи към вратата на библиотеката. — Очаквам посещение от господин Добс днес следобед. Моля, доведи го, когато пристигне.
— Добре, милорд.
Петнадесет минути по-късно пристигна и самият Добс, както винаги кипящ от енергия. Той хвърли настрана смачканата си шапка и се разположи срещу Гидиън с обичайната си фамилиарност.
— Здравейте, сър. Нося списъците с гостите, както пожелахте — Добс му подаде един свитък листове. — Невъзможно бе да набавя всичките. Някои са се изгубили или са били унищожени. Но успях да се сдобия с доста от тях.
— Добре. Нека видя какво сте ми донесли — Гидиън нареди всички списъци на писалището си. Огледа набързо дългите редици имена на хора, които са били канени в различни къщи, от всяка от които е изчезвало по нещо през този сезон.
— Хич няма да е лесно да сортираме онези, които били поканени в къщите и същевременно имат някаква връзка с ония пещери, сър — Добс махна към листите. — Стотици имена трябва да прегледаме. Много им се нрави на богаташите да дават големи приеми.
— Виждам, че ще отнеме доста време — Гидиън прокара пръст по единия от листовете. — Поне знам, че нашият човек трябва да е колекционер на вкаменелости.
— Не е задължително, милорд — каза Добс. — Може да е просто някой, който е отраснал в Ъпър Бидълтън или с имал повод да посети района.
Гидиън поклати глава.
— Един случаен посетител не може да е опознал пещерите достатъчно, за да знае за онази пещера, в която открихме плячката. Онзи, който е избрал тази пещера, е познавал добре мястото. А единствената причина, поради която някой изучава пещерите, е да търси вкаменелости.
— Щом казвате. Е, добре, ще ви оставя тези списъци и ще чакам да ми съобщите каква ще е следващата ни стъпка.
— Благодаря, Добс. Много ми помогнахте — Гидиън вдигна поглед, когато малкото човече се изправи. — Как успяхте да се сдобиете с толкова много списъци?
Лицето на Добс, което толкова приличаше на лицата на гномите от приказките, сега се сбърчи в лукава усмивка.
— Казах им, че искам списъците като част от наградата за туй, че им връщам предметите. Като го чуваха, всички се разбързаха да ги намерят и ми ги дадат.
Гидиън се усмихна.
— Така им излиза много по-евтино, отколкото да ви дават пари в брой, разбира се.
— Знам ги тях. Всички големци се избиват да платят за някой хубав кон или за хубаво бижу, ама стават бая стиснати, щом им се наложи да плащат за услугите на хора като мен — Добс нахлупи смачканата шапка на главата си. — Но тъй като този път работя не за друг, а за вас, смятам, че ще получа възнаграждението си. Проверил съм туй онуй. Репутацията ви в това отношение е здрава като камък. Всички казват, че си плащате сметките и никога не се опитвате да прецакате хората средна ръка.
Гидиън вдигна вежди.
— Винаги е хубаво да чуе човек, че поне в някои области има добра репутация.
— В тия области, в които се движа аз, да се знае, че човек си урежда сметките честно и почтено е единствената репутация, която има значение.
Музеят на господин Хумболт беше наистина впечатляващ и си струваше входната такса. Колекцията му от вкаменелости, скелети, препарирани животни и странни растения изпълваше цялата му градска къща, чак до последния етаж. Нито една стая не беше оставена празна. Дори и в спалнята му стояха витрини и сандъци, пълни с прашни скелети, морски вкаменелости и други отбрани експонати.
Когато разбра колко голям е музеят, Хариет остана дълбоко впечатлена.
— Само погледни това място, Бет! — каза тя на прислужницата си. Гледаше слисано редицата стаи на приземния етаж, пълни с невероятни съкровища. Посетителите можеха съвсем свободно да се разхождат из тях, да оглеждат и да се възхищават от черепите на носорози и безжизнените тела на препарирани змии. — Това е невероятно! Направо невероятно!
Бет хвърли един предпазлив поглед в първата стая. Веднага потрепери от ужас при вида на един скелет на огромна акула.
— Трябва ли задължително да дойда с вас, мадам? От тия работи направо ме побиват тръпки, казвам ви!
— Добре, тогава може да ме чакаш в приемната. Ще разгледам музея сама.
— Благодаря ви, мадам — вниманието на Бет веднага бе привлечено от младия мъж, който събираше
