Светлокафявите му очи изглеждаха почти златисти на светлината на огъня.
— Няма друг човек на този свят, на когото да вярвам толкова, колкото вярвам на теб, Хариет. Никога не го забравяй.
Хариет почувства как й се завива свят от щастие.
— Наистина ли е така?
— Никога не казвам нещо, което не е истина.
— О, Гидиън, тона е най-милото нещо, което някога си ми казвал — тя се втурна през стаята и се хвърли в прегръдките му.
— Господи, как си могла да си помислиш, че няма доверие в теб? — Гидиън остави чашата си и я притисна към себе си. — Никога не се съмнявай в това, миличка.
— Щом ми вярваш — прошепна тя до гърдите му, — защо се тревожиш толкова заради господин Морлънд?
— Той е опасен — простичко каза Гидиън.
— Откъде знаеш?
— Познавам го много добре. Едно време се представяше за мой приятел. Все пак бяхме прекарали известна част от детството си заедно. Семейството му живееше близо до Блекторн Хол в продължение на няколко години, когато бяхме още деца. После те се преместиха другаде. Срещнах се с господин Морлънд чак когато излязох от университета. Тогава той все още се наричаше мой приятел, дори и след като разсече лицето ми с една шпага.
Хариет замръзна. Вдигна глава, а очите й се бяха разширили от учудване. Докосна нежно бузата му и попита:
— Морлънд ли ти стори това?
— Беше нещастен случай. Или поне той твърдеше така. И двамата бяхме много по-млади. Може би и малко диви. Във всеки случай, една вечер бяхме пили прекалено много вино и Морлънд ме предизвика на състезание по фехтовка. Аз приех.
— Мили боже! — ахна Хариет.
— Не носехме маски, за да защитим лицата си, но бяхме сложили предпазни капачета на върха на рапирите. Няколко приятели разчистиха място на пода и направиха облози. Споразумяхме се, че първият, който пробие защитата на другия, печели.
— Какво се случи после?
Гидиън сви рамене.
— Само след няколко минути всичко бе свършило. Морлънд не беше особено добър фехтувач. Аз спечелих, като го обезоръжих. После отстъпих назад и свалих гарда си. Но той грабна шпагата си и нападна без предупреждение. Предпазната капачка на върха й някак се беше откачила и острието разряза челюстта и бузата ми.
—
— Да. Често съм се чудил дали това е било намерението му. Имаше нещо особено в погледа му през онези няколко секунди. Видях го, когато се нахвърли върху мен. В този миг той ме мразеше, но не знаех защо.
— Как ти обясни той поведението си, да се нахвърли върху теб, след като е загубил?
— По-късно той твърдеше, че не е разбрал, че вече съм признат за победител. Предположил, че срещата още не е приключила, че само за момент съм се оттеглил.
— Ами фактът, че шпагата му е била без предпазител? Как ти обясни това?
— Чиста случайност — Гидиън сви рамене. — Разгорещен от схватката, не е видял, че предпазната капачка е паднала. Обясненията му изглеждаха логични, винаги така става.
— А ти какво направи?
Гидиън замълча за миг.
— Видях яростта в очите му и реагирах инстинктивно. Отвърнах на атаката му така, сякаш бях на истински дуел. Морлънд ужасно се изненада, изгуби равновесие и падна на пода. Хвърлих своята шпага и взех неговата. Допрях острието й до гърлото му. Тогава той започна да крещи, че всичко е станало случайно.
— И ти му повярва?
— Какво друго обяснение можеха да имат действията му? И двамата бяхме пили твърде много. Казах си, че сигурно е било случайно. Морлънд беше мой приятел. Но никога не успях да забравя погледа му в мига, когато се хвърли срещу мен.
— Останахте ли приятели?
— Донякъде. По-късно той ми се извини и аз приех извиненията му. Казах си, че всичко е свършило. Знаех, че ще остана обезобразен до края на живота си, но знаех също така, че само аз съм си виновен, защото приех това глупаво предизвикателство.
— Той твърди, че бил единственият, който не се е отвърнал от теб, когато са те обвинили, че изоставяш Диъдри.
Гидиън се усмихна, но в усмивката му имаше само горчивина.
— И точно така си беше. Но тъй като именно той я бе прелъстил и беше баща на детето й, а освен това по онова време бе все още женен, вероятно е преценил, че ще е най-благоприятно за него да се преструва на мой приятел. Така можеше да се престори на съвсем невинен.
Хариет вдигна глава, ококорила очи от слисване.
— Морлънд ли е този, който я е прелъстил?
— Да. Диъдри ми го призна онази вечер, когато дойде при мен. Но след смъртта й нямаше начин да го докажа — устните на Гидиън се изкривиха. — Нещата щяха да са далеч по-лесни, ако Диъдри си беше направила труда да остави поне една бележка, преди да се застреля. Но тя никога не е била особено загрижена за другите. Вероятно й е било все едно върху кого ще падне вината за самоубийството й.
Хариет потрепери, когато долови свирепата болка и безсилния гняв в гласа на Гидиън.
— Гидиън, ти вече не я обичаш, нали?
— Мили боже, не! — той я погледна с изненада и гняв. — Бях убеден, че я обичам, когато й направих предложение. Но сега виждам, че просто съм бил заслепен от красотата й, както и от факта, че подобно прелестно създание изглежда ме желае. Но каквото и да съм изпитвал към Диъдри Ръштън, то умря в нощта, когато ми каза, че е приела предложението ми само защото баща й я е накарал да го направи, и че е бременна от друг мъж. Каза ми, че й е омразна дори мисълта за мен.
— О, Гидиън — Хариет стегна ръцете си, обвити около кръста му. — Говорела е като една отчаяна жена. Била е много млада и несъмнено е смятала, че е влюбена в Морлънд. Знаела е, че никога няма да го има, и се е ужасявала от мисълта, че трябва да се омъжи за някого, когото не обича. Затова е решила да обвини теб за проблемите си.
— Не е нужно да измисляш извинения за постъпката й — промълви Гидиън.
— Искам просто да разбереш, че вероятно тя въобще не те е мразела. Просто се е чувствала в капан и е решила да изкара гнева и отчаянието си върху теб.
— Определено успя да ми отмъсти, ако това с искала — рече Гидиън.
— Да, знам. Цели шест години си живял в истински ад.
— Доста образно го каза, но горе-долу си е точно така — сухо отвърна Гидиън. — Знам обаче едно, през тези шест години бях адски самотен.
Хариет се усмихна колебливо.
— Но вече не си. Сега имаш мен.
— Сега имам теб — Гидиън вдигна ръце, за да докосне косата й. — И се кълна, че ще се грижа за теб безкрайно внимателно.
— Благодаря, милорд. И аз обещавам да се грижа за теб, и то още по-внимателно.
— Наистина ли? — в лъвските му очи пламтяха топли отблясъци.
— О, да! Грешиш, ако смяташ, че обичам повече вкаменелостите си, отколкото теб — тя се изправи на пръсти и докосна с устни неговите. — Истина е, че съм много привързана към тях, но много повече ме е грижа за вас, милорд.
Гидиън бавно се усмихна.
