и на Морлънд. Трябваше да се погрижи Хариет въобще да не попада в подобна опасност. Не беше изпълнил дълга си към своя и съпруга. Не се бе грижил за нея както трябва.
Гидиън откри пътеката, където Хариет бе хвърлила камъка върху Морлънд. Големият каменен къс беше на пода, а от него се бе отчупило едно парче. Върху него капна малко восък см свещта му и на светлината й се различаваше отпечатък на им какво странно морско същество с бодли. Гидиън коленичи за да разгледа по-отблизо мястото, където бе повален Морлънд.
На пода личаха тъмни петна засъхнала кръв. Гидиън се изправи и набързо огледа останалата част от стаята. От Морлънд нямаше и следа.
Когато напусна помещението и тръгна обратно по коридора, Гидиън забеляза още няколко капки кръв върху праха на пода. Проследи кървавата диря и стигна точно до онзи прозорец, през който самият той бе влязъл. Когато вдигна свещта, успя да различи кървавия отпечатък на пръст върху перваза. Морлънд бе излязъл от къщата точно от тук. Това обясняваше защо прозорецът бе отворен.
Дотук с опасенията на Хариет, че е убила това копеле Явно е бил достатъчно добре, за да се измъкне от къщата, след като се е надигнал от пода.
Гидиън се усмихна студено на себе си, когато духна свещта. Наистина се радваше, че Морлънд не е мъртъв. Имаше други планове за него.
Двадесет минути по-късно Гидиън се изкачи по стълбите пред малката градска къща на Морлънд и се представи на икономката, която бе отворила вратата. Тя зяпна ужасена белега му, докато избърсваше ръце в престилката си.
— Не е в къщи за никого — измърмори жената. — Тъй ми каза самият той преди половин час. Веднага щом се прибра. Имал е злополука, сама видях.
— Благодаря — Гидиън пристъпи в коридора, като избута жената от пътя си. — Сам ще се представя.
— Не, вижте какво, сър — измънка икономката. — Получих нареждания никого да не пускам. В момента господин Морлънд хич не е добре. Почива си в библиотеката.
— Ще се чувства много по-зле, когато приключа с него — Гидиън отвори първата врата вляво и разбра, че е отгатнал. Намираше се в библиотеката. Не видя къде се намира жертвата му, докато не чу гласа на Морлънд иззад облегалката на едно широко кресло пред камината.
— По дяволите, веднага изчезвай оттук — изръмжа Морлънд, без да се обърне, за да види кой е влязъл. — Дявол да го вземе, госпожо Хийт, нали ти казах никой да не ме безпокои!
— Но аз смятам да направя именно това, Морлънд — проговори Гидиън, съвсем тихо. — Ще те обезпокоя. И то доста.
Откъм креслото не се чу нито звук. После Морлънд се надигна от него и се извърна, за да застане лице в лице с Гидиън. От чашата в ръката му се изля малко бренди върху килима.
Морлънд вече съвсем не приличаше на архангел. Грижливо фризираната му руса коса сега бе в безпорядък. По челото му имаше засъхнала кръв, а очите му горяха трескаво. Той остави чашата с треперещи пръсти.
— Сейнт Джъстин! Какво, по дяволите, търсиш тук?
— Не се престаравай да се правиш на гостоприемен домакин, Морлънд. Виждам, че не се чувстваш особено добре. Между другото, много лош удар си получил по челото, а? — Гидиън се усмихна. — Чудя се дали ще ти остане белег.
— Разкарай се от тук, Сейнт Джъстин!
— Знаеш ли, тя се тревожеше, че те е убила с онзи голям камък. Хариет е доста силна за една представителка на слабия пол. А и камъкът си беше доста големичък, не мислиш ли? Видях го на пода в онази стая, където си се опитал да я нападнеш.
Морлънд гледаше с див поглед.
— Не знам за какво говориш, по дяволите, и нямам желание да узная. Искам моментално да си тръгнеш.
— Ще си тръгна веднага щом ние двамата уредим една дребна работа.
— Каква работа?
Гидиън повдигна вежди.
— О, нима пропуснах да ти обясня? Искам имената на секундантите ти, естествено. За да могат моите секунданти да им се обадят и да уредят подробностите около срещата ни.
Морлънд сякаш онемя. След известно време продума:
— Секунданти? Среща? Да не си луд? За какво говориш?
— Предизвиквам те на дуел естествено. Смятах, че ще очакваш подобно нещо. Все пак ти си обидил жена ми. Какво друго му остава на един джентълмен в моето положение, освен да поиска удовлетворение?
— Не съм докосвал жена ти. Не знам за какво говориш — побърза да каже Морлънд. — Ако тя твърди, че съм я обидил, значи лъже. Тя лъже, чуваш ли?
Гидиън поклати глава.
— Ето на, отново я обиждаш. Как смееш да обвиниш жена ми, че лъже, Морлънд? Сега вече наистина ще искам удовлетворение. Не мога да оставя това без отговор.
— Дявол да те вземе, Сейнт Джъстин, казвам ти самата истина. Въобще не съм я докосвал.
— Да, знам — търпеливо рече Гидиън. — Фактът, че се е спасила от теб, е много приятен, но това не те оправдава. Самият ти, като истински джентълмен, сигурно разбираш отлично какво съм длъжен да сторя сега.
Морлънд го гледаше втренчено, а изражението му представляваше смесица от гняв и отчаяние.
— Тя лъже, казвам ти. Не знам защо, но тя лъже. Чуй ме, Сейнт Джъстин. Някога бяхме приятели. Сега можеш да ми вярваш.
Гидиън го гледаше изпитателно.
— Нима наистина предлагаш да повярвам на теб, а не на жена си?
— Да, по дяволите, да! Защо да й вярваш? Тя беше принудена да се омъжи за теб, защото си я компрометирал. Докато ви нямаше, целият град заговори за това.
— Нима? Е, слуховете нямат кой знае какво значение, нали? Вече се ожених за дамата. В очите на обществото това решава всички проблеми, както и двамата отлично знаем.
— Но ти не можеш да й вярваш — каза Морлънд. — Тя не те обича. Не повече, отколкото те обичаше Диъдри. Как може някоя жена да те желае, с това отвратително лице? Жена ти е била принудена да приеме предложението ти, също както беше принудена и Диъдри.
— Много съм изненадан, че заговори за Диъдри — тихо рече Гидиън. — След онова, което й причини.
Устните на Морлънд започнаха да се движат, но известно време от тях не се откъсна нито звук.
— След кое? Какво съм й направил? За какво пък говориш сега, по дяволите?
— Тя ми каза името на човека, който я е прелъстил, в нощта, когато дойде при мен — каза Гидиън. — Изпадна в ярост, когато отказах да направя онова, което искаше. Стори ми се доста странно, разбираш ли, че изведнъж съм започнал да й се струвам толкова неудържимо привлекателен, че вече не може да чака, докато се оженим.
— Тя не можеше да те гледа!
— Знам. Това ми го заяви пределно ясно в нощта, когато отказах щедрото й предложение. Беше много ядосана. В гнева си ми каза доста неща за теб, Морлънд. Как си бил влюбен в нея, но не си можел да се ожениш за нея, защото вече си имал една крайно неудобна съпруга. Как си й предложил да ме съблазни, когато е разбрала, че е бременна. Как двамата сте планирали да продължите връзката си и след като се оженим.
Морлънд избърса уста с опакото на ръката си.
— Диъдри те е излъгала.
— О, нима?
— Разбира се, че те е излъгала — извика Морлънд. — И ти си го знаел. Сигурно си го знаел. Иначе щеше… щеше…
— Да те извикам на дуел още преди шест години? И за какво? Тя искаше именно теб и ти се даде съвсем
