— Не искам да си помислите, че съм направила това сама. Истината е, че лейди Хардкасъл организира абсолютно всичко. Просто съм благодарна, че всички поканени уважиха поканите и дойдоха.
— И не само те — забеляза Фелисити. — Никои не е устоял на изкушението да дойде. Ти и Сейнт Джъстин щурмувахте и завладяхте града. Сега гледат на него като на романтичен герой, който е страдал прекалено дълго, а ти си дамата, която го обичаше въпреки мрачното му минало. Всичко толкова прилича на история от готически роман!
— Не разбирам от готически романи — намеси се Ефи, — но не мога да отрека, че двамата сте определено страхотно модерни в момента. И точно сега му бе времето да дадеш соаре.
— Така каза и лейди Хардкасъл — отвърна Хариет. — Лично аз доста ще се радвам, когато всичко свърши.
Двама познати, много красиви млади мъже се появиха от навалицата и се запътиха към Фелисити и роднините й.
Хариет се наведе към Фелисити.
— Ето и близнаците на Адонис!
Фелисити пусна в действие очарователната си усмивка.
— Много привлекателна двойка са, нали? Но се тревожа, че правят всичко заедно. Чудя се колко далеч биха стигнали заедно!
Ефи строго се намръщи.
— Фелисити, дръж се прилично.
Хариет едва потисна смеха си, когато се появиха двамата младежи. Почака, докато всички се поздравят, и веднага след това се измъкна, тъй като знаеше, че едва ли ще им липсва. Вниманието на близнаците беше винаги приковано само върху Фелисити, а Хариет имаше и по-интересна работа.
Гидиън и родителите му се намираха в далечния край на препълнената приемна. Сега разговаряха с някаква възрастна двойка. Хариет не успя да ги разпознае. Може би бяха просто стари приятели на лорд и лейди Хардкасъл.
В стаята бе станало много топло. Хариет си помаха енергично с ветрилото, но после реши, че е по- добре да излезе в градината за глътка чист въздух. Няколко души й кимнаха приятелски, докато тя си проправяше път към вратата.
Няколко минути по-късно Хариет се озова навън. Аул надзираваше армията лакеи, които тичаха насам- натам с подноси шампанско и ордьоври. Той мрачно кимна на Хариет.
— Всичко наред ли е, Аул? — попита тя.
— За момента владеем положението, мадам. Но тълпата е по-голяма от очакванията ни. Човек може само да се надява да не ни свърши шампанското.
— Мили боже! — Хариет бе сериозно разтревожена. — Възможно ли е подобно нещо?
— При подобни мероприятия възможността да се случи такова бедствие винаги е налице, мадам — каза Аул. — Но разбира се, ще направя всичко възможно да я предотвратя.
— Разбира се.
Хариет се запъти по коридора към задната врата, но промени решението си, защото внезапно почувства, че единият й жартиер се е откачил. Затова реши да се качи в стаята си и там, насаме, да го закрепи по-здраво.
На върха на стълбището тя зави наляво и тръгна по коридора. Нямаше никакво съмнение. Жартиерът наистина беше откопчан. Чорапът й започваше да се смъква. Слава богу, че бе забелязала навреме този проблем. Щеше да е безкрайно унизително чорапът й да се свлече до глезена в разгара на първото й соаре.
Коридорът изглеждаше по-тъмен от обикновено, забеляза Хариет. Някой бе изгасил част от свещите по стените. Аул сигурно се опитва да прави икономии.
Тя отвори вратата на спалнята си и се спря на място, когато видя, че и там е тъмно. Само една свещ гореше на бюрото й.
Хариет съвсем ясно помнеше, че не е оставяла свещ на бюрото си. Намръщи се и тръгна напред, като се чудеше защо ли прислужницата е запалила тази свещ точно там.
И тогава видя прегърбената фигура, надвесена над чекмеджето на бюрото й. Моментално разбра какво става. Точно в това чекмедже тя държеше зъба си.
— Стой, крадец! — извика Хариет.
Втурна се напред, размахала заплашително единственото си оръжие — ветрилото.
— Стой на място! Как смееш!
Тъмната фигура рязко се изправи. Той с трясък затвори чекмеджето и се извърна, все още прегърбен, за да застане лице в лице срещу Хариет. Светлината на свещта разкри сбръчканото лице на господин Хумболт.
— Проклятие — изсъска той. После скочи към вратата, като изблъска Хариет настрани.
Хариет падна на килима и се подпря на леглото. Протегна ръка и напипа в тъмното каната до умивалника. Грабна я и се опита да се изправи на крака.
— Какво, по дяволите, става тук? — изрева Гидиън откъм вратата. — Господи, Хариет!
В този миг втурналият се господин Хумболт се блъсна в неподвижната фигура на изхода. Гидиън го хвана за врата и захвърли дребния човечец настрани. Хумболт се свлече на килима с тих вопъл.
— Погрижи се за него, Добс — с две големи крачки Гидиън прекоси стаята, наведе се и грабна Хариет в прегръдките си. — Добре ли си? — попита той с пресипнал глас.
— Да, да, добре съм — каза тя, като едва си поемаше дъх. — Слава богу, че го хвана. Гидиън, той се опитваше да открадне зъба ми!
— По-вероятно е да е търсел бижутата ви, лейди Сейнт Джъстин — каза Добс от вратата. — Ама че подлец. Даже лицето му е като на крадец, нали? Не че винаги може да ги познаеш по външния вид, но все пак… А ей тоя тук може спокойно да мине за образцов представител на престъпните прослойки.
Гидиън се обърна към него, все още с Хариет в прегръдките си. Хариет сърдито гледаше господин Хумболт, който тъкмо се опитваше бавничко да се изправи от пода.
— Господин Хумболт! Как можахте да паднете толкова низко?! — попита тя. — Трябва да се срамувате от себе си.
Хумболт простена и я погледна сърдито, докато Добс го изправяше на крака.
— Просто се разхождах и се изгубих по коридорите. Попаднах тук съвсем случайно. Въобще не съм се опитвал да открадна бижутата ви. За какво са ми бижута?
— Ако сте търсили бижута, в което доста се съмнявам, сигурно сте искали да ги продадете, за да финансирате сбирката си вкаменелости — обяви Хариет.
Хумболт я гледаше ядосано.
— Не е вярно! Добре тогава, щом искате да знаете, дочух, че сте открили нещо интересно в пещерите на Ъпър Бидълтън. Естествено не повярвах на слуховете. Самият аз съм изследвал онези пещери преди години, и то из основи, та знам, че там не е останало нищо ценно. Въпреки това исках сам да се уверя, да не би съвсем случайно да сте се натъкнали на нещо.
— Ха! Знаех си аз — Хариет поклати глава с отвращение и погледна Гидиън. — Все ви повтарях, колекционерите на вкаменелости са долни и безскрупулни мошеници, милорд.
— Вярно — Гидиън я гледаше замислено. — Сигурна ли си, че нищо ти няма?
— Напълно. Вече можете да ме пуснете на земята — Хариет пооправи полите си, когато Гидиън внимателно я постави на краката й. Заради откопчания жартиер чорапът й съвсем се бе свлякъл и сега стоеше набран около глезена й. — Как успяхте да дойдете навреме?
— Бях наредил на господин Добс да наглежда гостите тази вечер — обясни Гидиън. — Ако си спомняте, поканихме всички заподозрени хора от списъка ми. Реших да не рискувам.
Хариет се усмихна лъчезарно.
— Беше, преди на теб да ти хрумне да се втурнеш нагоре по стълбите в най-неподходящия момент — сърдито отвърна Гидиън.
— Е, това още веднъж доказва, че е трябвало да ме уведомите за плана си, милорд. Толкова пъти ви го казвах. Човек би очаквал да влезе най-сетне в главата ви.
Гидиън повдигна вежди.
