В известен смисъл той имаше право и Джулиана го знаеше. Тя небрежно вдигна едно рамо.
— Спечели нещо, загуби нещо.
Травис се завъртя в отдалечения край на стаята и й се закани с пръст.
— Не можеш да си позволиш да загубиш толкова много пари, Джулиана. Не и ако искаш да разшириш „Каризма Еспресо“. Никой не познава финансовото ти положение по-добре от мен и аз ти казвам, че не можеш да поемеш тази загуба. Всичките ти планове за „Каризма“ ще изостанат най-малко с три-четири години.
— Добре, добре. Каза си думата. Не мога да си позволя загубата. И сега какво да направя?
Травис пъхна ръце в задните си джобове.
— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?
— Има ли смисъл да плачем за разлятото еспресо?
— Виждаш края на всичките си планове да финансираш разширението на „Каризма“ тази година и това е реакцията ти? — попита Травис, фиксирайки я с невярващ поглед. — Има ли смисъл да плачем за разлятото еспресо? Не мога да повярвам на ушите си.
— Вразуми се, Травис. Та сега какво бих могла да направя? Злото е сторено.
Тя отпи глътка от брендито и тъжно се загледа в камината.
— Разорена съм.
— Да не ставаме мелодраматични. И без това си имаме достатъчно проблеми.
— Ти нямаш никакви проблеми. Проблемите са мои. И честно, Травис, ако не можеш да предложиш нищо, което би могло да помогне, бих предпочела да престанем да говорим за злощастното бъдеще на бизнеса ми. Потискащо е.
— Помощ? — изръмжа той. — Каква помощ очакваш от мен?
Тя го изгледа продължително отстрани.
— Ами, Травис, ти си проблемът, нали не си забравил. Това означава, че ти си и решението.
— Не аз вкарах „Флейм Вали Ин“ в тази каша, изръмжа той ядосано. — Къркуд и Ели постигнаха всичко съвсем сами. С малка помощ от теб, родителите ти и добрия чичо Тони, разбира се. Не очаквай да реша всичко, като върна парите, след като взема курорта. Не забравяй, че първо трябва да платя на инвеститорите. Половин дузина и всички ще се наредят на опашка, за да чакат за парите си. Поел съм ангажименти към тях. И мога лично да гарантирам, че нито един от тях няма да прояви благотворителност.
— Прав си. Не очаквам от теб да ми платиш, когато ти и инвеститорите вземете курорта.
— Е, тогава какво очакваш от мен? — изрева Травис.
Тя строго сви устни.
— Ти си личният ми бизнес консултант — напомни му тя. — Плаща ти се, за да ме извадиш от жестокия финансов батак. Плаща ти се, за да ме насочваш и съветваш. Напълно съм ти се доверила, напълно ти вярвам и всичките ми надежди за бъдещето са в твои ръце. Сигурна съм, че ще спасиш кожата ми.
— Джулиана, какво по дяволите се очаква от мен?
— Да спасиш „Флейм Вали Ин“ от ноктите на „Форуърд Пропъртиз Инкорпорейтид“.
Травис изглеждаше като ударен от гръм. За миг просто застана така, тягостно смълчан, загледан в нея, сякаш е загубила ума си. Джулиана се задъха.
— Да спася курорта? — накрая Травис повтори сухо. — От себе си?
— От тебе и от глутницата гладни вълци, които ръководиш.
— И се очаква това да направя за теб? — Имаше вид сякаш му е трудно да следи разговора.
— Аз съм един от клиентите ти, нали така? Наех те, за да ми помогнеш да начертаем подходящ план за разширяването на „Каризма“. Що се отнася до мен, между нас все още има валиден консултантски договор. А изводът е, че не можем да разширим моята фирма, ако не спасим „Флейм Вали“ от „Фаст Форуърд Пропъртиз“. Следователно, да, очаквам да направиш това за мен.
— Ти — обяви Травис тихо, но натъртено, — си луда.
— Не. Отчаяна.
Ако знаеше само колко съм отчаяна, помисли си Джулиана. Не се бореше да спаси курорта или бъдещето на „Каризма“. Бореше се да спаси любовта на живота си. Но не мислеше, че сега е моментът да му го каже.
— Ще ми помогнеш ли, Травис? Ще спасиш ли курорта от банкрут?
— Не забравяй, че веднъж го направих. И не ми беше платено за труда. Какво те кара да мислиш, че ще повторя същата грешка?
— Този път аз ще ти плащам хонорара. А вече знаеш, че плащам дълговете си.
— Мила госпожо, моят хонорар не е по силите ти.
Тя се намръщи.
— Нали вече ти плащам за консултациите за „Каризма“. И до този момент не съм имала никакви затруднения да плащам сметките. Платих ти за сключването на договора навреме и ще си плащам месечните ти възнаграждения, никакъв проблем.
— О, Господи. Каква невинност!
Травис се почеса по тила в жест на неприкрито раздразнение. Разходи се до края на стаята и обратно.
— Джулиана, нека изясним нещата веднъж завинаги. Хонорара, който ми плащаш за консултациите за „Каризма“, е само част от това, което нормално вземам за този вид работа. Всъщност при нормални обстоятелства никога не бих дори се съгласил да поема работа с обема на „Каризма“. Бизнесът ти е твърде малък за „Сойер Мениджмънт Систъмз“. Ясно ли се изразявам?
— Искаш да кажеш, че сделката с мен е специална?
— Сделката е дяволска.
Тя замислено прехапа долната си устна.
— Защо? Защото съм Грант и ти си се готвел да накажеш всички от семейство Грант? Искаше толкова да се сближиш с мен, че да ме нараниш, като унищожиш „Каризма“?
— Не, по дяволите, никога не съм имал намерение да унищожа „Каризма“. Не знам какво се случи. Не точно. Това, което знам, е, че един ден миналия месец влязох в заведението ти, защото бях любопитен да срещна единствения член на семейството Грант, който не е бил тук преди пет години. — Травис хвърли длани нагоре в израз на пълно неразбиране. — Следващото нещо, което разбрах, е, че съм получил чаша кафе и че се съгласявам да те консултирам за плановете за разширение.
— Искаш да кажеш, че си поел проекта ми от добро сърце?
— Не правя бизнес от добросърдечност — каза той тъжно.
— Е, тогава какво? Имаме договор. Ти си мой бизнес консултант и аз съм застрашена от финансова катастрофа. Струва ми се, че дългът те принуждава да ме спасиш.
— Така ли? — погледът му беше непроницаем.
— Така ми изглежда.
— След като имаш всички отговори — каза той, — може би ще бъдеш достатъчно любезна да ми кажеш как очакваш да те спася?
— Не знам. Това не е ли твоя работа?
Травис разтърси глава.
— Ти наистина си различна и го знаеш?
— Казвали са ми го. Е? Ще го направиш ли?
Той въздъхна.
— Няма да стане. Аз си върша много добре работата, която мога да върша, и всичко така съм подредил, че да няма никакви вратички. Дори и ако реша, че мога да спася курорта и че ще бъда достатъчно луд да се съглася да опитам, пак остава дребният въпрос за хонорара ми.
— Назови го. Ще ти кажа дали мога да си го позволя — предизвика го тя тихо.
Той се загледа в нея през страховито присвити очи. Погледът му се движеше от палеца на сребърните й домашни чехли до върха на червената й грива.
— Какво, ако ти кажа, че хонорарът ми е пълни права над теб? Какво, ако ти кажа, че цената на услугите ми, печалба, загуба, оттегляне, никакви гаранции, че курортът ще бъде спасен, е право на достъп
