— Имах странното усещане, че нещо не беше точно както трябва. Знам, че звучи смешно, но един дизайнер има набито око за всяка подробност в помещението. Толкова добре познавам подредбата в дома си, че когато дори едно нещо не е там, където трябва, веднага забелязвам.
— Някакъв параван не е бил на мястото си ли?
— С него скривам телевизора — обясни тя, чувствайки се някак глупаво. — Бе преместен с няколко сантиметра. Известно време причината за това ангажира съзнанието ми.
Той наклони глава на една страна, като я изучаваше.
— И до какъв отговор стигна?
— Най-логичният е, че вечерта, докато не съм си била у дома, е идвала по-малката ми сестра. Тя има ключове и много обича да прави набези над гардероба ми.
— А влизала ли е в дома ти? — попита настойчиво Кон.
Онър поклати глава, спомняйки си разговора по телефона, който бе водила с Адина следващата сутрин.
— Отговори, че не е идвала, но да ти кажа право, толкова беше увлечена в хвалебствия по твой адрес, че си успял да се справиш с Грейнджър, че не съм сигурна дали обърна внимание на въпроса ми! В лицето на Адина имаш предана почитателка.
Той не обърна внимание на последната забележка.
— И какво за паравана?
— Другата възможност е управителката на жилищния комплекс да е влизала по някаква причина. За съжаление, вчера сутринта тя замина и ще се върне чак утре. Дотогава няма да мога да я питам. И има още една възможност.
— Която е?
Онър хитро се усмихна.
— Моето така наречено набито око на дизайнер да не е толкова опитно, колкото предполагам. В края на краищата, това не е кой знае какъв инцидент.
— Нищо ли не липсва?
— Нищо.
— Значи не е било обир.
— За щастие, спасена съм от такава мелодрама — каза развълнувано Онър. — Един приятел го обраха преди шест месеца. Крадците бяха задигнали всичко, с изключение на килима. Не се тормози толкова, Кон, Очевидно има някакво съвършено логично обяснение за преместването на паравана с няколко сантиметра. Престанах да мисля за това.
— Но то ти е пречело да мислиш за мен онази нощ — промълви той, гладейки брадичката й с крайчеца на палеца си.
Не, не й бе пречило да мисли за него, но Онър реши, че беше най-добре да го остави да си мисли така. Инстинктът и предупреждаваше, че ще бъде рисковано, ако каже на Кон колко много изпълва съзнанието й. Какво бе казал Итън? „Не съм убеден, че е от хората, с които жена като вас трябвало да си има работа.“ Тя също изобщо не бе сигурна.
— Удобно ли е да вечеряме днес в шест часа? — попита Кон нежно, галейки брадичката й.
Усещайки силно до отчаяние лекия интимен допир, Онър си припомни съмненията по отношение на този мъж. Начинът, по който я питаше, й подсказваше, че той изобщо не се съмняваше, че вечерта тя ще бъде свободна за него. Самоувереността му я плашеше.
— Съжалявам, Кон, но довечера имам служебен ангажимент.
Сивите очи се вледениха.
— Среща?
— Може и така да се каже.
Не му дължа никакво обяснение, окуражи се тя.
Палецът му престана нежно да я гали и тя усети как той леко докосна с пръсти шията й.
— Отмени го, Онър.
Онър преглътна, през тялото й премина тръпка, породена от страх.
— Не мога. Имам работа, Кон. Не си ли чувал за натовареност в работата?
— Наясно съм с тази натовареност. Знам нещо и за нервни млади кобилки. Отпусни се, Онър. Отмени ангажимента си и ела на вечеря с мен.
Гласът му бе развълнуван и убедителен — като на влюбен.
Онър реагира, като почти стигна до границата на примирението, но навреме се овладя.
— Не, съжалявам, Кон. Наистина трябва да си вървя. Благодаря ти, че ме покани тази сутрин на тренировката. Беше ми много приятно. Колко още ще останеш в града?
Тя произнесе въпроса така, че да прозвучи най-обикновено, като деликатно намекваше, че общуването им е за кратко време.
Той я гледа как бързо се настани на предната седалка на фиата, затвори вратата, сякаш я заключи и зад нея щеше да бъде в безопасност.
— Зависи.
Онър го погледна намръщено с присвити срещу слънцето очи.
— От какво? — попита тя, завъртайки ключа на стартера.
— От някои бизнес дела, които движа.
— Мислех, че си дошъл да гледаш как Легаси участва в надбягването.
— Използвам случая да уредя това-онова — отбеляза студено той.
Онър никак не обичаше, когато той бе толкова загадъчен.
— В никакъв случай не бих искала да ти преча да си вършиш работата.
Тя потегли с колата и се отдалечи, без да се обръща назад.
Онър не бе решила окончателно дали да отиде на тържеството, по случай откриването на нов ресторант. Интериорът обаче бе оформен от нейна приятелка и Онър знаеше, че Сюзън Малори ще й бъде благодарна, ако е сред гостите. Един изпълнен проект дава на дизайнера същото удоволствие и удовлетворение от свършената работа, каквото изпитва художникът при завършването на своя картина. Поради естеството на работата, никой от тях не може да запази собствеността си върху сътвореното. Само за много кратко време създателят има възможност му се радва и да се хвали с него.
Онър не се опитваше да се заблуждава, когато се облече за празненството. Решението й да отиде се дължеше предимно на инстинктивното желание да създаде дистанция между себе си и Кон Ландри.
Непохватните, но добронамерени предупреждения не само допринесоха да кристализират нейните собствени въпроси по отношение на Кон. Той се приближаваше до нея прекалено много и прекалено бързо.
Онър огледа червения блузон, който избра да облече, след това разреса косата си назад и оформи елегантен кок ма темето си. Трудно бе човек да се въодушеви от вечерта, която предстоеше. Тя мислеше само с какво очакване щеше да бъде изпълнена, ако Кон Ландри щеше да я вземе.
Празненството бе в разгара си, когато Онър пристигна. Тя се промъкваше през тълпата от колеги — дизайнери, репортери, приятели на гордия нов собственик и местни собственици на ресторанти, докато разсеяно търсеше Сюзън. Вървейки, тя си избра от неограниченото количество екзотични видове сирене, което беше сервирано. Когато навалицата от хора я изтласка към бара, тя си взе една пластмасова чаша евтино италианско вино, с което прокара сиренето. Чудеше се какво ли прави Ландри в този момент.
— Онър! Ти успя! Много се радвам. Какво ще кажеш?
Сюзън Малори, облечена в последната странно изглеждаща японска мода, си проправи път през тълпата към нея. В едната си ръка държеше пластмасова чаша с вино, а с другата махна към интериора, който бе проектирала.
Онър се усмихна на привлекателната си чернокоса приятелка.
— Чудесно е, Сюзън. Направо чудесно! Жалко, че не може да се постави табелка с името на дизайнера.
— Знам — въздъхна театрално Сюзън. — Никой не обръща внимание на дизайнера. — Тя се оживи. — Но пък си спечелих няколко препоръки.
