— Хайде, махай се. Не ми се чака повече, отколкото трябва, дяволите да те вземат! Плувай към брега.
Ейми хвърли последен поглед към Джейс, спусна крака през борда и скочи във водата. Приятният хлад бе истинско облекчение след жаркото слънце, ала тя не се зарадва. Докато замахваше към брега, си каза, че по нейна вина Джейс сега бе в ужасна беда. Как бе възможно да е такава глупачка и да си въобрази, че ще успее сама да се справи с Дърк Хейли?
След няколко минути краката й докоснаха песъчливото дъно и Ейми излезе на брега. Без да обръща внимание на мокрите си дрехи, тя се обърна, за да види какво става в морето.
Щом погледна, Джейс й помаха да се скрие в палмовата горичка. Очевидно искаше да се махне от мястото, където биха я застигнали куршумите. Ами той?
Сигурно има някакъв план, повтаряше си Ейми, докато подтичваше към горичката. Не можеше да се остави да бъде застрелян заради някаква маска. Скри се сред палмите.
Изстрелът прогърмя в мига, в който тя се скри. Ейми се завъртя като обезумяла и погледна двете лодки.
— Господи, Джейс! — Не успя да го види.
Дърк Хейли беше надвесен над водата, стиснал пистолета в протегнатата си ръка. Докато Ейми го наблюдаваше, той продължи да стреля.
Сигурно Джейс нарочно бе скочил във водата, каза си тя, макар че не бе убедена дали бе станало така. Нима се бе надявал да преплува до брега под водата? Хейли щеше да го забележи веднага щом излезеше. А стъпеше ли на пясъка, щеше да е чудесна мишена. Може би щеше да успее да си сдържи дъха и да подлъже Хейли, като го накара да си мисли, че го бе убил.
Единствената друга възможност, която не искаше да си представя, бе, че Джейс е бил убит. Може би Хейли го бе уцелил в мига, в който Джейс бе скочил зад борда.
— Не! — прошепна Ейми, защото не можеше да приеме тази възможност. Това бе невъзможно. Не можеше да понесе подобна мисъл.
Хейли отново стреля във водата, след това се завъртя и започна да оглежда брега, за да види къде бе тя. Забеляза вбесеното му изражение, когато вдигна пистолета си и го насочи към нея. Дали я виждаше сред палмите? Погледна образуванията от лава от дясната си страна.
Инстинктивно се бе прикрила зад причудливите скали. След секунда два изстрела проехтяха над нея, Ейми затвори очи и клекна.
— Ейми!
Гласът на Джейс я накара бързо да отвори очи.
— Джейс! Господи! Как се озова тук? — възкликна тя, вече във възторг, че го вижда. Бе на около пет метра от нея и май се бе измъкнал от скалите, които опасваха залива. Хейли нямаше да може да го види от моторницата. Нов куршум се заби в скалите зад тях. — Мислех, че си във водата. Страхувах се… — Ейми замълча, защото не посмя да произнесе думите.
— Познавам острова доста по-добре от Хейли. — Той изпълзя при нея. — Има подводни пещери в края на залива. Гърлото на едната е тук. — Джейс посочи с брадичка скалите, които тя бе оглеждала, докато бе завързана за палмата. — Често съм плувал тук. — Ейми не виждаше нищо, но долови бучене от вода, която се разбиваше на някакво закътано място. — Островът е вулканичен и има много такива места. — Той клекна до нея, за да не го види Хейли. — Добре ли си?
— Да. О, Джейс, много съжалявам. Забърках такава каша — замънка тя.
— Забърка и още как — съгласи се той, макар и с известно съчувствие. — И все още не сме се измъкнали. Хейли е побеснял.
— Меко казано. — Проехтя нов изстрел. — Какво направи с маската?
— Пуснах я през борда, когато скочих от лодката — обясни небрежно Джейс. — Което означава, че имаме проблем. Хейли не получи маската, ала има двама свидетели, които могат да го обвинят в отвличане и нападение. Дори на този забутан остров убийството е сериозна работа. — Проехтя нов изстрел и парче откъртена скала бръмна покрай главата на Ейми. — Хайде, ела, трябва да се махнем от това място. — Без да я чака, той я дръпна след себе си и я поведе към неравната вулканична скала. — Наведи се.
Тя остана на колене и длани и се опита да не обръща внимание на пораженията, които нанасяше спечената лава. Ако предстоеше да се придвижват по този начин, и дланите и коленете й щяха да станат на лентички, помисли си отчаяно Ейми.
— Той спря да стреля — отбеляза след няколко минутки тя, когато Джейс стигна до края на скалите и се сниши на пясъка. Протегна ръка, за да й помогне.
— Сигурно защото в момента гребе към брега — обясни мрачно той, стисна пръстите й, обърна ръката й и огледа издраните й длани. — По дяволите! Виж си ръцете!
Ейми отдръпна рязко пръсти.
— Сигурна съм, че и твоите не са в по-добър вид. Може ли да си ги сравним по-късно? Какво ще правим сега? — Тя извърна притеснено поглед назад през рамо, но не видя никой. Скупчените вулканични скали ги криеха от Дърк Хейли.
— Какво правят разумните хора, когато са изправени пред въоръжен побеснял тип? Бягат. — Джейс я стисна за ръката, потели я напред и двамата хукнаха към преплетените палми и папрат.
— Да не би да мислиш, че ще ни преследва? — задъхваше се Ейми и се опитваше да не се препъва в гъстата растителност. Над тях се разкрещяха възмутени птици.
— Не чух да пали двигателя на моторницата, което означава, че трябва да сме готови за най-лошото — уведоми я Джейс.
— Може би… Може би не знае, че си се добрал до брега — предположи с много надежда Ейми.
— Може би — отвърна той, ала личеше, че не бе никак убеден. — Много скоро ще разбере, че сме двама. Оставихме следи.
Пречупени клонки папрат и смачкани листа издаваха откъде бяха минали. Тя погледна отчаяно след себе си и се постара да запази енергията си. Едва си поемаше дъх. Тъкмо когато си мислеше, че няма да издържи нито крачка повече, доловиха приближаването на преследвача си.
— Птиците — измърмори Джейс и погледна през рамо в посоката, от която бяха дошли.
Птиците се разкрещяха с огромно възмущение, когато те двамата навлязоха в джунглата, а сега отново подеха шумния си протест. Очевидно Хейли бе забелязал, че плячката му се изплъзва към вътрешността на острова.
— Джейс — обади се Ейми и се обърна към него. — Мисля, че не мога повече. Не е ли по-добре да се скрия? Така ти ще продължиш сам… — Докато стоеше задъхана, тя усети как краката й треперят. — Само те бавя.
Вместо да започне да й се моли или да се съгласи с нея, той я погледна с присвити очи и й се стори изключително страшен.
— Ще тичаш, докато ти кажа, че можеш да спреш. Ясно ли ти е? Беше достатъчно глупава, за да се забъркаш в тази каша, така че, предполагам, няма да проявиш достатъчно ум, за да се измъкнеш сама. Затова ще правиш каквото ти кажа. Тичай, Ейми, или ще ти нашаря задника, когато това приключи, кълна се, че ще го направя.
Тя откри, че страхът и срамът могат да те тласнат напред с нови сили. Сама се удиви на неподозираната енергия, която нахлу в нея, когато Джейс я дръпна напред в джунглата. Предполагаше, че скоро ще падне от изтощение, но, кой знае как, краката й продължаваха да се движат. Единственото, което я теглеше напред, бе мисълта, че растителността бе много гъста и не се налагаше да тичат. Няколко пъти забавяха крачка, защото попадаха сред почти непроходими гъсталаци.
— Имаме ли посока, или просто вървим напред? — изрече задъхано тя най-сетне. Все още не беше простила на Джейс заплахата, въпреки че се бе оказала полезна.
Той я погледна развеселен.
— Отиваме някъде. Само че трябва да стигнем колкото е възможно по-бързо, за да ни остане време. Хайде, мърдай.
— Господи! — изпъшка Ейми, ала отново пое след него. Шумовете, които долитаха от преследвача, отново й дадоха сили. — Този тип няма ли да се откаже? — измърмори тя. — Защо просто не избяга?
— Защото знае какво ще направя, когато го намеря — отвърна Джейс. — Знае, че няма да е в
