— Вярно ли е?
— Не. Но реших, че не е нужно да го безпокоя.
— Хмм… — Крекбърн зашумоля с вестника си. — Невил вероятно е останал доволен от намека за успех?
— Не ми се вярва. Но за щастие имаше други проблеми. Тази вечер възнамерява да скъса с любовницата си. Както се изрази, ще й каже, че вече не се нуждае от услугите й. Бързаше да купи от бижутера си огърлица, с която да облекчи болката й от раздялата.
— Правилно. — Крекбърн бавно отпусна вестника. Погледът му беше замислен. — Да се надяваме, че сегашната му любовница няма да свърши като предишната.
Тобиас, който се готвеше да отвори своя вестник, спря насред движението.
— Какво искате да кажете?
— Спомних си как преди няколко месеца Невил се раздели с друго момиче, което беше взел под крилото си. Беше я настанил в хубава къщичка на Кързън Стрийт. Тя остана там почти цяла година, преди да му омръзне.
— Какво необикновено виждате в тази история? Мъж с положението и обществения статус на Невил често сменя любовниците си. Необичайно би било, ако не го прави.
— Прав сте, но само няколко дни след като Невил я прогони, бедната жена се хвърли в реката.
— Самоубила се е?
— Така се говори. Хората казват, че Невил разбил сърцето на бедното момиче.
Тобиас бавно сгъна непрочетения вестник и го остави на масичката до креслото.
— Трудно ми е да разбера тази история. Невил многократно е споменавал пред мен, че намира любовниците си в публични домове. Те са професионални проститутки.
— Правилно.
— Такива жени обикновено не си позволяват сантименталности. Съмнявам се, че някоя от тях би направила грешката да се влюби безнадеждно в мъжа, който плаща сметките й.
— Съгласен съм с вас. — Крекбърн се зае отново с вестника си. — Въпреки това преди няколко месеца цял Лондон говореше, че последната любовница на Невил е посегнала на живота си.
9
Беше малко преди два следобед, когато Тобиас пристигна на Клермънт Лейн. Скочи от наемната карета веднага щом тя спря. Остра болка прониза лявото му бедро и трябваше да се хване за вратичката, за да не загуби равновесие. Пое дълбоко въздух и зачака болката да отслабне. Щом си възвърна равновесието, стъпи здраво на паважа.
— Имам късмет. — Антъни скочи грациозно зад него и се засмя. — Вече не вали.
Тобиас хвърли поглед към оловносивото небе.
— Ей сега ще започне отново.
— Казвал ли съм ти вече, че едно от качествата, които най-силно ме възхищават у теб, е оптимистичната ти природа? Имаш наистина слънчев характер.
Тобиас не удостои забележката с отговор. Знаеше, че е в лошо настроение, знаеше и защо. Причината не беше тъпата болка в ранения крак, а предчувствието, че ще се случи нещо неприятно. То го преследваше от сутринта.
Събуди се рано с някакво странно усещане, което го обезпокои. Мъж на неговата възраст и с неговия опит би трябвало да държи чувствата си под контрол. Желанието да види Лавиния колкото може по-бързо подхождаше повече на момче на възрастта на Антъни, което чака с нетърпение да се срещне с приятелката си.
Неловкостта му отстъпи място на изненада, а после и на гняв, като забеляза другата наемна карета, спряла пред малката къща. Спря рязко и се обърна към Антъни:
— Какво, по дяволите, е намислила?
Момъкът се ухили с разбиране.
— Както изглежда, твоята делова партньорка има собствени планове за днешния следобед.
— Не се шегувай, Антъни. Сутринта й изпратих бележка, в която изрично я уведомих, че ще дойда да я взема в два следобед.
— Може би й е станало неприятно, че сам определяш часа и й заповядваш да чака — отбеляза Антъни с привидно желание да му помогне.
— Идеята да посетим и другите галерии с восъчни фигури беше нейна. — Тобиас се запъти към стълбата. — Ако си мисли, че ще й позволя да разпитва сама собствениците им, много се лъже.
Вратата на номер седем се отвори тъкмо когато двамата мъже бяха стъпили на най-долното стъпало.
На вратата се появи Лавиния, облечена в добре познатото му кафяво вълнено палто и полуботушки. Беше обърната с гръб към улицата и говореше на някого в къщата.
— Внимавай, Емелин. Това е най-добрата ни антика.
Без да обърне глава, тя се подаде внимателно навън. Тобиас видя, че носеше голям продълговат пакет, увит в платно.
След няколко секунди се появи и Емелин. Блестящата тъмна коса беше отчасти скрита под бледосиньо боне, което обграждаше красивото лице като рамка. Тя държеше другия край на очевидно тежкия пакет.
— Не знам дали ще се справя — отбеляза тя, като през цялото време гледаше надолу, за да не се спъне. — Може би все пак трябва да продадем нещо друго.
Антъни подсвирна тихо през зъби. Тобиас усети как се вцепени.
Лавиния не бе забелязала двамата мъже в подножието на стълбата, защото слизаше заднешком.
— Нито една от другите ни антики няма да донесе толкова пари като тази — възрази тя. — Тредлоу намекна, че познава колекционер, готов да плати хубава сумичка за статуя на Аполон, стига да е в добро състояние.
— Все още съм на мнение, че не бива да продаваме най-ценната си статуя само за да си купим няколко хубави рокли.
— Трябва да погледнеш на новите рокли като на инвестиция, Емелин. Вече ти го обясних няколко пъти. Никой млад джентълмен няма да те погледне, ако се появиш в театъра със стара, отдавна излязла от мода рокля.
— А аз ти отговорих, че мъжът, който не вижда човека под роклята, не е достоен за моето внимание. Не искам да ме забелязват такива мъже.
— Глупости. Много добре знаеш, че ако допуснеш някой мъж да види човека под дрехите ти, с теб е свършено.
Емелин избухна в смях.
— Тя е като бистър поток, който танцува под слънчевото небе — пошепна въодушевено Антъни.
Тобиас простена. Беше съвсем сигурен, че Антъни няма предвид Лавиния.
Проследи как двете жени носят товара си по стълбата. Физическият контраст между лелята и племенницата беше изумителен. Емелин беше висока, грациозна, с елегантна фигура. Лавиния беше доста по-дребна и крехка. Във всяко отношение. Беше учудващо просто да я държи в обятията си и краката й да не докосват пода.
— Къде отивате? — попита строго той.
Лавиния изписка уплашено и се обърна рязко, за да го погледне. Пакетът с форма на мумия в ръцете й се залюля опасно. Като истински герой Антъни се хвърли напред и хвана края на статуята, преди да е паднала на стълбата.
Лавиния хвърли зъл поглед към Тобиас.
— Вижте какво направихте! За малко да изпусна статуята! Ако се беше счупила, вината щеше да е изцяло ваша.
— Винаги е така — отвърна учтиво той и се поклони.
— Мистър Марч. — Емелин се усмихна приветствено. — Колко мило да ви видя отново.
