Табелката под последната гласеше „Наследство“. — Наистина смятам, че трябва да си вървим, Тобиас. Веднага.
Той я погледна изненадано и тя осъзна, че за първи път се бе обърнала към него с малкото му име. Лицето й пламна и изпита благодарност за слабата светлина в музея.
Не мога да се държа така, сякаш не сме си разменили интимности, разсъждаваше Лавиния. Освен това сме партньори. Отново си припомни вчерашната целувка в кабинета и, макар че упорито се опитваше да не мисли за страстната сцена.
— Какво ви става, по дяволите? — Тобиас я гледаше развеселено. — Не мога да повярвам, че восъчните фигури ви изнервят и плашат. Никога не бих помислил, че сте човек, който попада в плен на тъмни представи, щом влезе в музей с такива сцени.
Гневът й вдъхна сила.
— Нервите ми са в отлично състояние, благодаря — отсече тя. — Със сигурност не съм човек, който се влияе от подобни груби изложбени експонати.
— Разбира се, че не сте.
— Работата е там, че не виждам причина да стоя тук и да чакам нахалния собственик, който очевидно няма желание да поговори с двама души, честно и почтено платили билетите си, за да видят ужасяващите му атракции.
В края на коридора се виждаше тясна извита стълбичка към втория етаж.
— Питам се какво излага там мистър Хугет.
Тих шум в мрака зад нея я застави да спре на място. Мъжки глас изсъска сърдито:
— Изложбата горе е само за джентълмени.
Лавиния се обърна рязко и огледа полутъмното помещение.
В слабата, трепкаща светлина, осветяваща сцената на убийство наблизо, се различаваха очертанията на едър мъж, мършав като скелет. Кожата на лицето му бе силно опъната над костите. Очите бяха дълбоко хлътнали. И най-лекият полъх на топлина, осветявал ги някога, бе заличен много отдавна.
— Аз съм Хугет. Казаха ми, че желаете да говорите с мен.
— Мистър Хугет. — Тобиас кимна любезно. — Аз съм Марч, а това е мисис Лейк. Благодаря ви, че намерихте време да поговорите с нас.
— Какво искате от мен? — изграчи мъжът.
— Искаме да чуем мнението ви за една много интересна восъчна сцена — обясни Тобиас.
— Опитваме се да намерим художника, който я е изработил. — Лавиния показа восъчната сцена, която бе развила от платното. — Надяваме се да разпознаете автора по стила или по някоя особеност на изпълнението.
Хугет сведе поглед към сцената. Лавиния наблюдаваше напрегнато мъртвешкото му лице. Беше почти сигурна, че е открила в погледа му слаб проблясък на разпознаване, но той изчезна така бързо, както се бе появил. Когато се обърна отново към нея, лицето на Хугет беше лишено от всякакво чувство.
— Отлична работа — изграчи той. — Но не знам кой й е майсторът.
— Сцената е подходяща за вашия музей — отбеляза Тобиас.
Хугет разпери мършавите си ръце.
— Както виждате, аз излагам статуи в естествен ръст, не малки композиции.
— Ако все пак се сетите за името на художника, след като ние си отидем, моля, изпратете ми вест на този адрес. — Тобиас му подаде картичката си. — Уверявам ви, че ще ви се отплатя.
Хугет се поколеба, но взе картичката.
— Кой е готов да заплати за тази информация?
— Човек, който много иска да се запознае с художника — отговори Тобиас.
— Разбирам. — Хугет приведе рамене и сякаш се смали. Лицето му изчезна почти напълно в мрака. — Ще си помисля — обеща полугласно.
Лавиния направи крачка напред.
— Ако нямате нищо против, мистър Хугет, бих желала да попитам още нещо. Преди малко споменахте, че изложбата на втория етаж е само за джентълмени. Какво е изложено там?
— Казах, че дамите нямат достъп — изграчи Хугет. — Експонатите не са предназначени за женските очи.
И изчезна в сянката, преди Лавиния да е задала още някой въпрос. Тя хвърли любопитен поглед към стълбата.
— Как мислите, какво е изложил горе?
— Ако изкачите стълбата, ще се озовете пред колекция от голи тела в актови сцени — отговори без колебание Тобиас.
Лавиния примигна.
— О, как не се сетих… — Хвърли последен поглед към стълбата и позволи на Тобиас да я отведе до вратата.
— Хугет знае нещо за нашата малка сцена — заяви тихо тя. — Забелязах, че разпозна начина на работа. Видях блясъка в очите му.
— Вероятно сте права. — Тобиас я преведе през вратата. — Според мен в реакцията му имаше нещо странно.
Когато излязоха под тихия дъжд, Лавиния се усмихна облекчено. Наемната карета, с която бяха дошли, ги чакаше на улицата.
— Браво на кочияша, че ни е дочакал — рече весело тя. — Не бих искала да мина целия път до вкъщи пеша.
— Аз също.
— Днес постигнахме известен успех, какво ще кажете? Ненапразно ви казах, че ще е полезно да разпитаме хората, които познават стила на различните художници. Благодарение на идеята ми най-сетне попаднахме на следа. Време е да надуем роговете.
— Ако нямате нищо против, бих се отказал от ловните метафори. — Тобиас отвори вратичката на каретата. — Уморяват ме.
— Глупости. — Лавиния се опря на ръката му и се покатери без усилие във вътрешността. — Просто сте в лошо настроение, защото моята брилянтна идея ни наведе на вярната следа. Признайте, сър. Яд ви е, защото не заложихте нито една въдица на правилното място.
— Езикът на рибарите също не ми харесва. — Тобиас се хвана за вратата и се качи тромаво в каретата. — Ако днес съм в не особено добро настроение, то е, защото остават твърде много неизяснени въпроси.
— Хайде, отпуснете се, сър. Ако съдя по блясъка в очите на Хугет, много скоро ще имаме новини.
Тобиас се взираше в дървената табела над вратата към восъчния музей на Хугет.
— Блясъкът, който сте видели в очите му, може би изобщо не е изразявал интерес към нашите пари.
— Какво друго би могло да бъде?
— Страх.
10
Кожената подвързия беше напукана и овъглена от пламъците. Повечето страници бяха изгорели. Ала в пепелта бяха останали достатъчно парчета, за да убедят Тобиас, че пред него се намират остатъците от търсения дневник. Това беше извън всяко съмнение.
— Проклятие.
Тобиас разрови пепелта с голямата маша. Огнището беше изстинало. Който и да бе изгорил дневника, беше изчакал и последните искри да угаснат, преди да изпрати посланието.
Тобиас огледа внимателно малката стая. Очевидно никой не живееше тук за постоянно, но имаше достатъчно боклуци, за да предположи, че помещението се ползва от хора, живеещи на улицата. Неволно се запита дали пък книгата не е била изгорена другаде и след това донесена в тази мръсна стая.
Не знаеше кой му бе изпратил вестта. Съмняваше се, че е един от обичайните му информатори, защото
