никой не дойде да си поиска възнаграждението, обещано за такава информация.
Но едно беше ясно: човекът, изпратил записката, искаше той да намери изгорения дневник.
За щастие, когато пристигна съобщението, беше в клуба си. Тръгна веднага, благодарен, че лошото време и късният час са добър претекст да не уведоми Лавиния. Много добре знаеше, че тя ще побеснее от гняв, когато я събуди, за да й разкаже какво е намерил, но накрая ще се примири и ще приеме, че времето е било най-важният фактор.
Огледа се отново с надеждата да забележи нещо, в което да увие жалките остатъци от изгорелия дневник, и откри старо празно чувалче в един ъгъл на помещението.
Не мина много време и бе събрал всички що-годе прилични парчета от опасната малка книжка. Когато свърши, Тобиас угаси свещта, намерена в стаята, вдигна чувалчето и отиде до прозореца. Нямаше причина да очаква трудности. Някой си беше направил труда да подготви всичко, за да е сигурен, че той ще намери дневника тази вечер. Но като знаеше, че и други хора търсят изобличаващи доказателства, той реши да вземе известни мерки.
Дъждът, който валеше цял ден, беше превърнал тясната уличка в кален поток. От прозореца на отсрещната къща се процеждаше слаба светлина, но тя не беше в състояние да прогони черния мрак.
Тобиас остана още малко до прозореца, за да огледа сенките по улицата. Може би някоя от тях щеше да се раздвижи. След известно време се увери, че никой не наблюдава входа, през който беше влязъл.
Свали палтото, върза чувалчето и го метна на рамото си. После отново облече палтото, доволен, че товарът му ще остане сух, и напусна малката стая. На стълбището нямаше никого. Мина по ниския коридор, излезе през външната врата и стъпи на каменната стълба пред къщата.
Изчака още малко в сянката, но нищо не се раздвижи. Стисна зъби и стъпи в плитката, мръсна вода, която се стичаше по улицата. Паважът беше ужасно хлъзгав. При такива обстоятелства не можеше да вярва на левия си крак. Трябваше да се опира на стената, за да не падне.
Мазна вода потече по ботушите, които Уитби с големи усилия беше излъскал до блясък. Верният иконом не за първи път спасяваше обувки, към които Тобиас се бе отнесъл безмилостно.
Предпазливо измина пътя до края на уличката. Надяваше се наемната карета, която го бе докарала дотук, да го чака, защото в такава нощ надали щеше да намери скоро друга.
На половината път до целта усети присъствието на друг човек на улицата. Направи още една крачка, опря се с лявата ръка на стената и изведнъж се обърна.
Силуетът на мъж в тежко палто и шапка изпъкна на фона на слабата светлина. Гледката му се стори позната. Бързо си спомни, че тази вечер бе видял същото палто и шапка пред своя клуб.
Мъжът с палтото видя как човекът, когото преследваше, спря, и замръзна на мястото си. Само след секунда обаче се обърна и побягна в противоположната посока. Под краката му запръска вода и шумът отекна по цялата улица.
— Проклятие!
Тобиас се отблъсна от стената и се втурна да преследва непознатия. В крака му запари болка, но той стисна зъби и се постара да я пренебрегне. Само си губя времето, помисли си той, докато се опитваше да пази равновесие. С ранения си крак нямаше никакъв шанс да настигне бягащия мъж. Дано само не падне по лице в мръсната вода.
Ботушите му се плъзгаха по влажния паваж, но някак си успя да се задържи на крака. На два пъти успя да се опре на стената в последния момент.
Ала и бягащият мъж срещаше същите затруднения. По едно време се подхлъзна опасно и отчаяно размаха ръце. Опита се да се задържи на крака и палтото му се развя. Нещо, което беше държал в ръка, падна на улицата и се строши. Чу се звън на стъкло. Незапален фенер, разбра Тобиас.
Бягащият мъж падна на паважа и удари главата си в камъните. Тобиас почти го бе настигнал. Хвърли се напред и успя да го хване за крака. Опря се на него и се надигна, за да го удари с юмрук. Ударът не подейства веднага. Мъжът се отбраняваше отчаяно.
— Не мърдайте, защото ще извадя ножа — изсъска гневно Тобиас. В действителност нямаше оръжие, но нападнатият не можеше да знае това.
Чу се стон и мъжът се отпусна в студената дъждовна вода.
— Направих само онова, което ми наредиха, сър. Кълна се в честта на майка си. Изпълнявах заповед.
— Чия заповед?
— На работодателя си.
— А кой е работодателят ти?
— Мисис Доув.
— Получих съобщение. — Джоан Доув вдигна крехката порцеланова кана. — И изпратих Хърбърт да провери за какво става дума. Очевидно е пристигнал малко след вас, мистър Марч, и е видял как напускате сградата. Не ви е познал в мрака и е решил да ви последва. Вие сте го открили и сте успели да го заловите.
Лавиния беше толкова ядосана, че едва можеше да говори. Въпреки това изчака Джоан да налее чая. Домакинята се движеше грациозно, както можеше да се очаква от богата, изискана дама, която обслужва следобедните си гости. Но сега не беше три следобед, а три часът сутринта. Тобиас и тя не бяха дошли тук, за да поклюкарстват за най-новите събития във висшето общество. Бяха в този дом, за да поискат сметка от мисис Доув.
Досега говореше само домакинята. Тобиас седеше в креслото пред огъня, взираше се право пред себе си и мълчеше. Лавиния беше много загрижена за него. Добре, че поне бе намерил време да си отбие вкъщи и да се преоблече, преди да почука на вратата й е остатъците от дневника. Тя беше сигурна, че спокойствието му е само външно. Тази нощ беше преживял много. Знаеше, че кракът му причинява силни болки.
— Какво пишеше в съобщението? — попита тихо Тобиас.
Джоан се поколеба едва забележимо, преди да остави каната.
— Не беше писмено. Появи се улично хлапе, което ми заяви, че онова, което търся, се намира на Тартл Лейн номер седемнадесет. Веднага изпратих Хърбърт.
— Достатъчно, мисис Доув. — Гневът на Лавиния преля. — Ако не искате да ни кажете истината, поне го признайте.
Джоан стисна устни.
— Защо се съмнявате в мен, мисис Лейк?
— Защото не сте получили никакво съобщение. Изпратили сте Хърбърт да следи мистър Марч. Не е ли така?
Джоан я погледна студено.
— Защо бих направила това?
— Защото сте се надявали мистър Марч да намери дневника и когато се стигне дотам, Хърбърт да го открадне. Това е истината.
— Прекалявате, мисис Лейк. Не съм свикнала да ми говорят по този начин.
— Наистина ли? — Лавиния се усмихна студено. — Колко странно. Мистър Марч е убеден, че ни лъжете още от самото начало. За разлика от него аз бях готова да повярвам в историята ви, поне в по-голямата част от нея. Ала вече знам, че сте се опитали да ни измамите. Това е недопустимо.
— Не разбирам защо сте толкова гневна. — В гласа на Джоан прозвуча лек укор. — Мистър Марч не е пострадал. Всичко е наред.
— Ние не сме шахматни фигури, които можете да местите по свое усмотрение, мисис Доув. Ние сме професионалисти.
— Да, естествено.
— Като отиде в онзи квартал и в онази къща, мистър Марч рискува живота си. Направи го по ваше поръчение. Освен това съм убедена, че вашият човек, Хърбърт, щеше да се опита да му отнеме дневника със сила, след като се убеди, че мистър Марч го е намерил.
— Уверявам ви, не исках да се случи нещо лошо с мистър Марч, нито с когото и да било другиго. — Гласът на Джоан издаваше вълнението й. — Казах на Хърбърт да го държи под око. Нищо повече.
