добавка. — Тобиас целуваше долчинката между гърдите й. — Но ти отхвърли категорично предложението му.
— Лорд Помфри си има жена. — Божичко, какъв добродетелен аргумент! Прозвуча прекалено суховато даже в собствените и уши.
Тобиас вдигна глава и очите му просветнаха под слабата светлина на фенера.
— Обаче е много богат и винаги щедър с любовниците си. Щеше да направи живота ти много приятен.
Лавиния потрепери от отвращение.
— Не мога да си представя нищо по-неприятно от прегръдките на Помфри. Той е любител на чашката и когато се напие, не може да владее прищевките си. Веднъж видях как преби един жалък човечец, който му се подигра, че е пиян.
— А пък аз бях наблизо, когато те срещна на пазара. Чух как се опита да те убеди да приемеш красивото малко жилище, което бил готов да наеме за теб.
Лавиния беше ужасена.
— Наистина ли си чул този неприятен разговор?
— Не беше трудно да чуя какво отговори на предложението му. — Тобиас се засмя развеселено. — Ако си спомням добре, малко повиши глас.
— Бях бясна. — Тя го погледна въпросително. — Къде беше?
— Във входа на едно магазинче. — Ръката му се плъзна отново по бедрото й. — И ядях портокал.
— Как помниш такива подробности?
— Помня всеки детайл от онзи следобед. След като Помфри се оттегли, бушуващ от гняв, реших, че портокалът, който ядях, е най-вкусният и най-сочният в живота ми. Никога след това не съм ял толкова хубав портокал.
Той мушна пръсти в горещото, влажно място между бедрата й.
Лавиния усети непоносима горещина, долната част на тялото й запулсира. По задоволството в очите на Тобиас си личеше, че знае много добре какво й причинява. Беше крайно време да го вразуми.
— Е, сега и аз знам нещо за теб, сър. — Вкопчи се по-здраво в раменете му и продължи — Знам, че обичаш портокали.
— Разбира се, че ги обичам. Но в Италия казват, че няма друг плод, който да може да се мери със зрялата смокиня — обясни той, като продължаваше да я милва. — Мисля, че съм съгласен с италианците.
Лавиния едва не се задуши от гняв и смях едновременно. Беше живяла достатъчно дълго в домакинството на мисис Андърууд, за да знае, че в Италия зрелите смокини са символ на женския полов орган. Той притисна отново устни в нейните, за да я накара да замълчи. Движенията на ръката му събуждаха в сърцето и тялото й никога неизпитвани усещания. Когато се разтрепери в ръцете му и простена, за да поиска повече, той отвори панталона си.
Изведнъж се озова между бедрата й, плъзна се по нея, проникна в тялото й и го изпълни докрай. Без предупреждение напрежението в утробата й експлодира. Освобождаването беше толкова силно, че никой поет не би могъл да го опише.
— Тобиас? — Ноктите й се забиха в гърба му. — Проклятие. Тобиас, Тобиас!
Отговори й мек, дрезгав смях, повече стон, отколкото дума. Тя го прегърна здраво, повтаряйки името му. Той се възползва от това, за да проникне още по-дълбоко в нея.
Под ръцете и мускулите на гърба му се стегнаха и станаха корави като камък. Тя осъзна, че той е малко преди своето освобождаване, и импулсивно се опита да го притисне още по-силно до себе си.
— Недей — прошепна той.
Лавиния се учуди безкрайно, когато Тобиас отдели устни от нейните и бързо се изтегли от нея. Простена задавено и цялото му тяло се напрегна. Лавиния притисна главата му до рамото си, докато той се изпразни в гънките на наметката й.
11
Тобиас се върна бавно в действителността. Както установи, каретата все още се движеше. Още известно време можеше да се наслаждава на удобството.
— Тобиас?
— Ммм?
Лавиния се раздвижи леко под него.
— Мисля, че ей сега ще пристигнем пред дома ми.
— Знаех си, че ще кажеш това. — Той сложи ръка на гърдите й. Толкова прекрасно оформени. И твърди като ябълки.
Вероятно не беше добре да мисли отново за зрелите плодове. Лавиния беше права. Сигурно бяха много близо до малката й къща на Клермънт Лейн.
— Побързай, Тобиас. — Тя се размърда отново под него. — Трябва да си оправим дрехите. Само си помисли колко ужасно ще бъде, ако лакеят на мисис Доув ни види в това състояние.
Ужасът в гласа й го развесели.
— Успокой се, Лавиния. — Седна бавно, като си остави достатъчно време да целуне вътрешната страна на голите й бедра.
— Тобиас!
— Чувам те, мисис Лейк. Ако не понижиш малко глас, ще те чуят и кочияшът, и лакеят отзад.
— Побързай. — Тя седна и задърпа корсажа си. — Всеки миг ще спрем. Божичко, надявам се да не сме изцапали възглавниците на мисис Доув. Какво ще си помисли за нас?
— За мен е все едно какво си мисли мисис Доув. — Тобиас пое дълбоко аромата на страстта им, който все още изпълваше вътрешността на каретата. — Тя вече не ни е клиентка, както знаеш.
— За бога, Тобиас, тя е дама от висшето общество. — Лавиния стегна корсета си и с бързи трескави движения оправи деколтето на роклята. — Сигурна съм, че не е свикнала да използват елегантната й карета като евтино наемно возило.
Той я гледаше, без да е в състояние да потисне чувството на дълбоко задоволство. Жълтата светлина на фенера танцуваше по разрошената коса и позлатяваше червените кичури. Бузите й бяха зачервени, а лицето бе огряно от топло сияние, което не можеше да се скрие.
Ала в очите й имаше паника.
— Надявам се, че не се срамуваш — изрече тихо той. — И не те страх, че мисис Доув ще си помисли, че не си дама, ако разбере какво се е случило в каретата й.
Лавиния все още се занимаваше с корсета си.
— Сигурно ще си помисли, че не съм по-добра от жените, които се мотаят из Ковънт Гардън по всяко време на деня и нощта.
Тобиас вдигна рамене. Все още беше в плен на задоволството и не си блъскаше главата с такива дреболии.
— Какво те е грижа? За мен е все едно какво си мисли тя за нас.
— Не искам никой клиент да ме смята за лека жена.
— Тя е бивша клиентка.
Лавиния гневно стисна зъби.
— Много добре знаеш какво имам предвид. В нашата професия е важно да станеш известен чрез устна пропаганда. Не можем да пускаме обяви във вестниците, нали? Разчитаме само на препоръките на доволните клиенти.
— Лично аз в момента съм напълно доволен. Това важно ли е?
— Разбира се, че не. Ти си моят делови партньор, не си ми клиент. Недей да ме дразниш, Тобиас. Много добре знаеш, че не мога да допусна мисис Доув да разкаже на приятелите си, че не съм нищо повече от… от…
— Не си такава — отговори енергично той. — И двамата го знаем. Защо тогава да се задълбаваме в темата?
