Любов по неволя

Лавиния примигна, сякаш не бе проумяла този прост въпрос.

— За мен е важен принципът.

Тобиас кимна.

— И преди си говорила за принципи. Предполагам, че са важни за теб. Но това е нещо съвсем друго. То е въпрос на разум. Не искам да ти стане навик да не вземаш пари от клиентите си, когато са извършили нещо, което не е в съгласие с принципите ти. Ако мисис Доув все пак реши да ти изпрати известна сума, въпреки всички лоши думи, които си разменихте тази вечер, аз те съветвам настойчиво да я приемеш.

Лавиния престана да се бори с корсета си и го изгледа гневно.

— Как смееш да намираш смешни страни в тази история?

— Извини ме, Лавиния. — Той я обърна с гръб към себе си и оправи корсета. — Но имам чувството, че ще изпаднеш в истерия.

— Как смееш да ме обвиняваш, че съм истерична? Естествено е да съм загрижена за доброто си име. Това е напълно нормално. Не искам някой или нещо да ме принуди отново да сменя професията си. Това е крайно напрягащо.

Тобиас се усмихна.

— Мисис Лейк, уверявам те, че ако някой посмее да постави под въпрос честта ти, аз ще я защитавам с всички средства, даже на дуел.

— Ти си твърдо решен да обръщаш нещата на шега, нали?

— Наметката ти е малко смачкана, но ще установиш, че възглавниците са в отлично състояние. Ала дори и да не бяха, сигурен съм, че кочияшът ще се погрижи на сутринта да са безупречни. Без нито едно петънце. Негова задача е да поддържа колата в добро състояние.

— Божичко, наметката ми! — Ужасът прогони топлината от лицето й. Тя пребледня. Надигна се сковано от седалката и вдигна наметката от възглавницата. — Олеле!

— Лавиния…

Тя седна на отсрещната страна и изтърси наметката си. После я вдигна към очите си и се взря ужасено долния й край.

— О, не! Това е ужасно. Повече от ужасно.

— Лавиния, защо си толкова разстроена? Надявам се, че не е от загубата на клиентката ти?

Тя се направи, че не го чува. Завъртя наметката и му показа тъмното влажно петно.

— Виж какво направи, Тобиас. Унищожи наметката ми. В никакъв случай не мога да покажа това петно. Мога само да се надявам, че ще успея да го отстраня, преди някой от домакинството ми да го забележи.

Прекалената й загриженост за възглавниците и наметката сложи край на доброто му настроение. Любовната игра беше най-възбуждащото му преживяване от много време насам. Беше готов да се закълне, че и тя е задоволена. Спомни си изненадата в гласа й, когато стигна до върха на насладата — тя му показа, че до тази вечер Лавиния не е познавала чувството на сексуалното задоволяване.

А сега, вместо да се наслаждава на съвместно преживяната радост, тя говореше през цялото време за проклетото петно.

— Моите поздравления, Лавиния. Отлично играеш ролята на трогателната лейди Макбет. Сигурен съм, че като помислиш малко за случилото се между нас, ще разбереш, че е много по-добре доказателството за сливането ни да е върху наметката ти, отколкото някъде другаде.

Тя се загледа несигурно в кадифената възглавница до него.

— Да, естествено. Би било ужасно петното да остане на седалката. Но, както ти вече каза, тя изглежда напълно в ред.

Каретата забави ход. Тобиас дръпна завеската и установи, че се движат по Клермънт Лейн.

— Нямах предвид седалката.

— Господи, сър, къде другаде би имало значение това петно, ако не на възглавниците на мисис Доув?

Тобиас я погледна втренчено и не отговори. Лавиния смръщи чело. В погледа й се четеше объркване. Ала само след секунди блесна разбиране.

— Да, естествено — изрече безизразно и сведе глава. Сгъна наметката и я остави до себе си.

— Нямаш причини да се смущаваш от мен, Лавиния. И двамата имаме известен опит в брачното легло. Не сме ученици.

Лавиния се обърна към прозорчето.

— Да, естествено.

— И след като стигнахме дотам, позволи ми да бъда откровен. Както личи по проклетото петно на наметката та, аз се постарах да те предпазя по единствения начин, който беше възможен при дадените обстоятелства. — Гласът му омекна. — Но и двамата знаем, че няма гаранция. Последствия винаги са възможни.

Лавиния стисна здраво сгънатата наметка.

— Да, естествено.

— Ако настъпят последствия, ти ще говориш с мен, нали?

— Да, естествено. — Този път отговорът беше с две октави по-висок от предишния.

— Признавам, че страстта ме накара да се забравя. Следващия път ще бъда по-добре подготвен. Ще се постарая да набавя необходимите предпазни средства, за да се наслаждаваме спокойно един на друг.

— О, виж ти, вече пристигнахме — извика тя с изкуствена веселост. — Най-сетне отново вкъщи.

Мускулестият лакей отвори вратичката на каретата и спусна стълбичката. Лавиния се устреми към изхода, сякаш бягаше от горяща сграда.

— Лека нощ, Тобиас.

Той протегна ръка и я задържа.

— Лавиния, сигурна ли си, че всичко е наред? Май не си на себе си.

— Защо мислиш така?

Усмивката, която му хвърли през рамо, блестеше като полирана стомана. Така се усмихваше преди много време, помисли си Тобиас. Не знаеше дали да го тълкува като добър знак.

— Вечерта беше много изморителна — заговори предпазливо той. — Вероятно нервите ти са опънати…

— Не мога да си представя от какво бих могла да съм изнервена. Само дето преди малко загубих единствената си клиентка, а хубавата ми наметка бе унищожена. Като допълнение през следващите дни ще се тревожа за някои много лични неща.

Тобиас й кимна окуражително.

— Спокойно можеш да хвърлиш вината за всичко това върху мен.

— О, вече го направих. — Лавиния подаде ръка на едрия лакей. — Всички трудности в живота ми се дължат на теб, сър. Ти си виновен за проблемите ми.

Защо всичко свързано с Лавиния беше така дяволски сложно? Тобиас влезе като хала в кабинета си, наля си солидна порция бренди и се отпусна тежко в любимото си кресло. Загледа се мрачно в догарящия огън и за стотен път си представи петното върху една добре позната наметка.

Вратата зад него се отвори.

— Най-сетне се прибра. — Антъни влезе в стаята с разхлабена вратовръзка и разкопчана риза. — Преди един час наминах да те видя на път към къщи, за да разбера има ли нещо ново. Хапнах малко от суфлето със сьомга. Казвал ли съм ти вече колко ми липсва готварското изкуство на Уитби?

— Как може да ти липсва, като всеки ден си тук. И на обяд, и на вечеря.

— Защото не искам да се чувстваш самотен. — Антъни се засмя тихо. — Не е в характера ти да се бавиш навън до такъв късен час. Предполагам, че си прекарал интересна вечер?

— Намерих дневника.

Антъни изсвири тихо през зъби.

— Браво на теб. Надявам се, че се откъснал страниците, които имат особена ценност за теб, за мисис Лейк и за клиента ти?

— Не беше нужно да късам нищо. Някой бе хвърлил проклетата тетрадка в огъня още преди да я