чувствайте нападната, но трябва да ви попитам нещо.
— И какво е то?
— Преди да ми отговорите, искам да обмислите отговора си от всички страни и да бъдете честна. — Лавиния се поколеба. Опитваше се да намери най-учтивите думи, с които да зададе въпроса. — Има ли причина, поради която някой би искал да ви навреди?
Лицето на Джоан остана напълно безизразно. Не показа нито изненада, нито гняв, нито страх. Само кимна, сякаш бе очаквала този въпрос.
— Не мога да си представя, че нещо, извършено от мен, би могло да накара някого да ме убие.
— Вие сте много богата. Сключвали ли сте сделки, донесли на някого големи финансови загуби?
За първи път Лавиния откри в очите на клиентката си полъх от чувство, и то крайно изненадващо. Появи се израз на тъга, на меланхолия, но Джоан го овладя с обичайната си бързина.
— Дълги години бях омъжена за мъдър и честен човек, който водеше с умела ръка моя и своя бизнес. Научих от съпруга си куп неща за инвестиции и финансови дела, но съм убедена, че никога няма да стана като него. Той беше гений в своята област. След смъртта му правя всичко по силите си, но понякога е много трудно.
— Разбирам.
— Все още не съм се справила с многото вложения и другите финансови дела, които той ми завеща. Понякога съвсем се обърквам. Въпреки това съм сигурна, че нищо от онова, което съм направила след смъртта му, не е причинило финансови вреди на някого.
— Простете за въпроса, но има ли нещо в личния ви живот, което би могло да е от значение в случая?
— Аз бях много влюбена в съпруга си, мисис Лейк. През целия ни брак му бях вярна, а след смъртта му не си и помислих за някаква романтична връзка. Не вярвам, че някой би имал лична причина да ме заплашва.
Лавиния не откъсваше поглед от лицето й.
— Въпреки това заплахата с убийство е нещо много лично, нали? Като се замисли човек, тя е много по- лична от изнудването, което прилича повече на публична транзакция.
— Имате право. — Джоан се изправи и прекрасно ушитата пола на роклята й веднага образува прелестни дипли, без да стане нужда да я приглажда. — Тъкмо затова ви помолих да продължите разследването.
Лавиния също се изправи и заобиколи писалището.
— Веднага ще изпратя вест на мистър Марч.
На път към вратата Джоан попита тихо:
— Вие с мистър Марч сте много близки, нали?
Лавиния се спъна в края на килима и трябваше да се хване за ръба на писалището си, за да не падне. Проклета случайност!
— Свързва ни само работата — заяви тя и се ядоса още повече. Гласът й бе прозвучал прекалено високо. Прекалено енергично. Изправи се и забърза да отвори вратата.
— Изненадвате ме. — Джоан я погледна с леко объркване. — Снощи, когато проявихте такава трогателна загриженост за неговата сигурност и здраве, предположих, че ви свързва не само професията, но и нещо повече… лични чувства.
Лавиния отвори вратата със замах.
— Моята загриженост за него е нормалното чувство към деловия партньор. Нищо повече.
— Разбирам. — Джоан излезе в коридора, но там спря отново. — О, за малко да забравя. Тази сутрин кочияшът ми каза, че е намерил нещо на седалката на каретата.
Устата на Лавиния пресъхна. Пръстите й се вкопчиха в бравата. Съзнаваше, че се е изчервила като рак, но не беше в състояние да направи нищо.
— На седалката, казвате? — повтори с пресекващ глас.
— Да. Мисля, че е ваше. — Джоан отвори чантичката си и извади сгънато муселинено шалче. Подаде го на Лавиния и заключи: — Със сигурност не е мое.
Лавиния се взираше замаяно в парчето плат. Шалчето, което бе носила снощи. Странно как не бе забелязала, че го е загубила. Неволно вдигна ръце към шията си, но веднага ги отдръпна.
— Благодаря ви. — Бързо прибра шалчето в джоба си и обясни: — Изобщо не бях забелязала, че ми липсва.
— В карета човек трябва винаги да бъде предпазлив. — Джоан спусна воала пред лицето си. — Особено нощем. Вътре е мрачно и не се вижда почти нищо. Случва се да се загуби и нещо много по-ценно.
Само минути след като Джоан отпътува в елегантната си карета, Лавиния изпрати на Тобиас следното писмо:
Скъпи сър,
Бившата ни клиентка предложи отново да работим за нея. Желае да продължим разследванията по случая. Даде ми твърдото си обещание, че ще се придържа стриктно към правилата. Заинтересован ли сте отново да заемете мястото си като мой делови партньор?
Отговорът пристигна след час.
Скъпа мисис Л,
Бъдете уверена, че съм въодушевен от възможността да изпълня всички задачи, които ще ми поставите във връзка с този случай.
Лавиния остана дълго с писъмцето в ръце. Накрая заключи, че е по-добре да не се опитва да търси скрито значение в написаното от Тобиас. Той не беше човек, който би използвал остроумия и нюанси в общуването с нея.
Мистър Марч не беше поет.
— Унищожен, казвате? — Невил прие новината по-скоро объркано. — Проклятие. Напълно ли е изгорен?
— На ваше място не бих говорил толкова високо. — Тобиас огледа многозначително доста пълната зала на клуба. — Човек никога не знае кой го слуша.
— Да, да, естествено. — Невил объркано поклати глава. — Самозабравих се. Работата е там, че не очаквах такъв обрат на случая. Нищичко ли не е останало?
— Няколко страници са пощадени. Според мен са ги оставили, за да се уверя, че именно това е дневникът, който търся.
— А какво е станало със страниците, където се говори за членовете на Блу Чеймбър? Всички ли са нечетливи?
— Прегледах останките много внимателно — увери го Тобиас. — Не е останало нищо, което би могло да ни послужи.
— Проклятие. — Невил стисна ръце в юмруци, но жестът му беше по-скоро театрален. — Това означава, че въпросът е приключен, нали?
— Ами да…
— Аз съм, как да кажа, поразен… Ужасно ми се искаше да науча името на оцелелия член на Блу Чеймбър. Името на човека, който е предавал страната си по време на войната.
— Разбирам ви напълно.
