намеря. Беше останало само колкото да разбера, че това е именно онзи дневник, но иначе е неизползваем.
— Разбирам. — Антъни зарови пръсти в косата си — това му помагаше да мисли. — Който и да е убил Феликс и да е взел дневника, вероятно е искал да ти даде да разбереш, че трябва да спреш разследванията, прав ли съм?
— Мисля, че да.
— Когато започна търсенето, ти каза, че в дневника се споменават доста хора. Всеки от тях би могъл да убие Холтън Феликс и да унищожи дневника, нали?
— Да.
— Какво каза Невил за последното развитие на нещата?
— Все още не съм го уведомил за последните събития — отговори Тобиас.
Антъни го изгледа любопитно.
— И какво ще правиш сега?
— Сега ли? Ще си легна. Какво друго бих могъл да направя?
— Тъкмо си тръгвах, когато видях пред къщата да спира извънредно елегантен екипаж. — Антъни се ухили многозначително. — Отначало си помислих, че кочияшът е сбъркал адреса. Но после те видях да слизаш.
— Каретата е собственост на клиентката на Лавиния. — Тобиас отпи голяма глътка бренди. — От тази вечер вече бивша.
— Защото намерихте дневника, предполагам.
— Не. Защото Лавиния отказа да работи повече за нея. Заяви на мисис Доув, че няма да приеме хонорара, който бяха уговорили.
— Не разбирам. — Антъни застана пред догарящия огън. — Защо, по дяволите, мисис Лейк не е пожелала да приеме полагащото й се възнаграждение?
— Направи го заради мен — отговори унило Тобиас.
— Заради теб?
— Въпросът е принципен, нали разбираш.
Антъни го изгледа объркано.
— Не, не разбирам. Не искам да нахалствам, Тобиас, но в онова, което казваш, няма смисъл. Какво си пил тази вечер?
— Почти нищо. — Тобиас почука с пръст по чашата. — Лавиния се отказа от клиентката си, защото мисис Доув си позволи да изложи живота ми на опасност.
— Би ли ми обяснил, моля те?
Тобиас му разказа цялата история. Когато свърши, Антъни остана дълго време замислен.
— Така значи — промърмори тихо той.
— Лавиния е много избухлива. Мисис Доув я разгневи с поведението си.
— Очевидно.
Тобиас разклати останалото бренди в чашата си.
— Мисля, че партньорката ми вече съжалява за привързаността си.
Антъни вдигна вежди.
— Защо го казваш?
— С последните си думи, преди да слезе от каретата, намекна, че за пореден път съм отговорен за всичките й проблеми.
Антъни кимна мъдро.
— От нейна гледна точка това е единственото възможно заключение.
— Не каза ли, че си тръгваш?
— Тази вечер си в лошо настроение, нали?
Тобиас се замисли над въпроса.
— Да, така мисля.
Антъни го оглеждаше заинтересовано.
— Доколкото си спомням, след като си взел дневника, си дошъл тук да се преоблечеш.
— Да.
— Тогава предполагам, че причината за ужасния ти външен вид е друга битка.
Тобиас заплашително събра вежди.
— Ако продължаваш с въпросите, ще ме видиш в истинското ми лошо настроение.
— О, май започвам да разбирам какво се е случило. Ти си целунал мисис Лейк, а тя ти се е отблагодарила с плесница.
— Мисис Лейк — отговори Тобиас, подчертавайки всяка дума — не ми отговори с плесница.
Антъни го зяпна и очите му се разшириха от ужас.
— Проклятие — пошепна задавено. — Нима твърдиш, че… наистина ли… с мисис Лейк? В каретата? Но тя е дама! Как можа?
Тобиас го погледна втренчено и Антъни преглътна напиращите на езика му обвинения. Обърна се бързо и се загледа в угасващата жарава.
Големият часовник неумолимо отмерваше секундите. Тобиас се опита да се намести по-удобно в голямото кресло. Не можеше да понесе мисълта, че младежът си е позволил да го укори. Този зелен хлапак, който не знаеше какво е сериозна връзка с жена.
След известно време Антъни се покашля.
— Знаеш, че тя има намерение утре вечер да отиде на театър. — Хвърли поглед към часовника и се подсмихна. — Всъщност тази вечер. Във всеки случай не е лошо да отидеш и ти. Мисис Лейк и мис Емелин ще бъдат в ложата на лейди Уортхем и дъщеря й. Не би било зле да посетиш дамите в ложата.
Тобиас сплете пръсти.
— Прав си. Ще го направя.
— Няма от какво да се страхуваш — продължи окуражено Антъни. — Никога не бих те оставил да плуваш сам в непознати води. Очевидно е, че се нуждаеш от водач. Ще се радвам да те придружа в театъра.
— А, ето какво било!
Антъни го изгледа невинно.
— Какво искаш да кажеш?
— Искаш да отидем на театър, защото много добре знаеш, че мис Емелин ще бъде там. Нужно ти е убедително извинение, за да направиш посещение в ложата на лейди Уортхем.
Антъни изкриви лице.
— Утре вечер Емелин ще бъде показана на пазара за женитби. Лавиния се надява да й намери подходящ жених, нали знаеш?
— Пожертваният Аполон. Спомням си.
— Точно така. Емелин е очарователна и умна девойка и много ме е страх, че планът на Лавиния ще успее.
Тобиас потрепери и Антъни млъкна уплашено.
— Сигурно кракът много те боли? След всичко, станало тази вечер…
— Не ме боли кракът. Боли ме, като мисля за мисис Лейк.
В момента Тобиас наистина нямаше болки. Вероятно от брендито. Но колкото повече размишляваше за случилото се, толкова по-ясно му ставаше, че болката в крака бе престанала да го мъчи много по-рано тази вечер. Горе-долу в момента, когато се приближи до Лавиния в каретата. Няма нищо по-добро от физическата любов, за да отклони мислите на мъжа от болката, каза си потиснато той.
— На твое място не бих се тревожил толкова за плановете на Лавиния. Емелин е интересна млада дама и е съвсем естествено да привлече внимание. Но когато се разчуе, че не очаква наследство, всички умни мамички от висшето общество ще се погрижат синовете им да не остават твърде дълго в нейната компания.
— Може и да си прав, но какво ще кажеш за досадниците и професионалните прелъстители? Много добре знаеш, че нито една млада дама не може да се опази от тях. Доставя им удоволствие да прелъстяват
