обратно на улицата. Невил беше последният човек, когото искаше да види днес. Нямаше добри новини за него, а Невил не обичаше лоши новини.
Сякаш бе чул мислите му, в този миг Невил вдигна глава, за да отпие поредната глътка от чашата си, и забеляза Тобиас. Тъмните му вежди се сключиха гневно над очите.
— Ето ви и вас, Марч. Вече се питах кога най-после ще се появите. Искам да говоря с вас.
Тобиас колебливо промени посоката и прекоси помещението, за да седне в креслото срещу Невил.
— Изненадан съм да ви видя тук толкова рано, сър — рече той. — Вероятно сте влезли в клуба, за да избягате от дъжда?
Невил изкриви уста.
— Дойдох да се подкрепя. — Хвърли многозначителен поглед към чашата в ръката си и обясни: — Тази вечер трябва да свърша нещо неприятно.
— И какво е то, сър?
— Реших да сложа край на връзката си със Сали. — Невил изпи кларета в чашата си. — Малката има твърде високи изисквания. Според мен с времето всички започват да прекаляват, не намирате ли и вие?
Тобиас помисли малко, преди да се сети откъде знаеше името. Да, Невил няколко пъти беше споменавал сегашната си любовница.
— Ах, да, Сали. — Загледа се в дъжда, който се стичаше по прозорците, и продължи: — Ако съдя по онова, което ми разказахте за нея, бих казал, че няколко хубави накита ще изгладят разрошената перушина.
Невил изпухтя презрително.
— Ще се наложи да купя най-скъпите накити, за да я убедя да приключим връзката си без грозни сцени. Тя е едно алчно малко същество.
Любопитството накара Тобиас да отмести поглед от прозореца. Беше му интересно да огледа лицето на Невил.
— Защо искате да прекратите тази връзка? Мислех, че се наслаждавате на компанията на Сали.
— О, тя е очарователно малко същество. — Невил му намигна. — Заредена с енергия и много изобретателна, ако разбирате какво искам да кажа.
— Да, мисля, че при случай сте споменавали тези нейни качества.
— За съжаление енергията и изобретателността си имат цена. — Невил въздъхна тежко. — Мразя да го призная, но вече не съм млад и силен както някога. В последно време исканията й стават все по-безсрамни. Огърлици, бисери, пръстени… миналия месец й подарих обици, а тя имаше нахалството да ми заяви, че камъните са твърде дребни.
Сали е професионалистка, каза си развеселено Тобиас. Без съмнение е усетила, че Невил смята да я напусне. Знаейки, че връзката е към края си, е решила да измъкне от обожателя си колкото може повече, преди да я изостави. Тази мисъл предизвика невесела усмивка.
— Жена като Сали трябва да се грижи сама за бъдещето си, сър. Когато реши да излезе в пенсия, трябва да разполага с достатъчно средства, за да живее охолно на старини.
— Може да се върне в дома, където я намерих. — Невил се поколеба, после събра вежди и се реши. — Не бихте ли искали да заемете моето място? След тази вечер Сали ще има нужда от нов закрилник, а аз мога да гарантирам за уменията й в спалнята.
Тобиас изобщо не беше заинтересован да наследи любовницата на друг мъж, даже да беше заредена с енергия и изобретателна. А и се съмняваше, че Сали ще остане дълго време сама. Ако съдеше по думите на Невил за нея, малката беше умно момиче.
— Като се има предвид какво ми казахте току-що, няма да мога да си я позволи — отвърна той с лека подигравка в гласа.
— Момичето е първа класа, но наистина е ужасно скъпо. — Невил си наля още кларет. — Извинете ме, Марч, не исках да ви досаждам. Много по-важно е дали сте постигнали успех в разследването. Има ли нещо ново за проклетия дневник?
Тобиас подбра много внимателно думите си. От опит знаеше, че клиентите винаги реагират добре на изрази от лова и риболова.
— Мога да ви кажа само, че поех по следата и миризмата се засилва.
В очите на Невил светна трескаво очакване.
— Какво означава това? Какво научихте?
— Бих предпочел засега да не говоря за следата. Мога само да ви кажа, че съм спуснал няколко въдици и първите рибки вече захапаха. Дайте ми още няколко дни, за да мога да извлека плячката на сушата.
— По дяволите, човече, защо трае толкова дълго? Трябва да намерим проклетия дневник, и то бързо!
Сега е моментът да поема добре пресметнат риск, каза си Тобиас.
— Ако не сте доволен от усилията ми, сър, само от вас зависи да намерите друг човек, който да проведе разследването.
Невил стисна устни.
— Няма друг. Не мога да разчитам, че друг човек ще извърши разследването с абсолютна дискретност. Вие също го знаете, затова не ми говорете по този начин.
Тобиас издиша успокоено и се учуди на себе си. С какво напрежение беше очаквал отговора…
— Успокойте се, сър. Уверявам ви, че много скоро ще имам новини за вас.
— Много се надявам да е скоро. — Невил остави празната си чаша на масичката и стана. — За съжаление трябва да вървя. Трябва веднага да отида при бижутера.
— За да купите прощален подарък на Сали?
— Точно така. Ще ви издам, че харесах прекрасна огърлица. Струваше ми цял куп пари, но предполагам, че трябва да си платя за хубавите моменти с малката, нали? Казах на бижутера, че ще мина да я взема днес следобед и тогава ще я платя. В никакъв случай не искам да рискувам да закъснея.
— Защо закъснението е риск?
— Бартън ми разказа, че миналия месец поръчал в същия магазин сапфирена брошка за любовницата си, но не я платил навреме. Бижутерът изпратил брошката в дома му, където била връчена на лейди Бартън вместо на красивата му млада любовница.
Тобиас беше готов да се изсмее, но се въздържа.
— Съвсем случайно, естествено.
— Така твърди бижутерът. — Невил потрепери. — Затова не искам да рискувам. Желая ви приятен ден. Марч. Като получите информация за дневника, веднага ми изпратете вест. Все едно по кое време на деня или нощта.
— Разбирам.
Невил кимна и се запъти към изхода.
Тобиас поседя още малко, загледан в движещите се по мократа улица карета. Мрачното време навън сякаш проникваше в помещението и го обгръщаше в сивата си мъгла.
Би било безкрайно приятно, ако любовницата можеше да прогони безпокойството, което го обхващаше всеки път, щом помислеше за Лавиния. Но истината беше друга. Целувката този следобед беше потвърдила най-лошите му опасения. Едно удобно легло и една пламенна жена, която продаваше страстта си, не бяха достатъчни да прогонят мъчителния му копнеж.
След известно време стана и се запъти към кафенето. На път взе вестника, оставен на една от масите.
Крекбърн седеше на обичайното си място в близост до камината. Усети приближаването на Тобиас, но не вдигна глава от своя „Таймс“.
— Невил ви дебнеше в съседното помещение. Успя ли да ви притисне до стената?
— Да. — Тобиас падна тежко в отсрещното кресло. — Моля ви, сър, бъдете така добър и не използвате речника на ловците, когато говорите с мен. Не искам да си спомням за разговора, който току-що проведох с Невил.
— Какво му казахте? Има ли някакви новини?
— Намекнах му, че нещата се развиват добре.
