Лавиния потрепери.
— Слава богу, че не сте били там. Иначе нямаше да се отървете без рани.
— По това време бях в Оксфорд. Върнах се вкъщи да ги погреба.
— Сигурно след това сте се върнали отново в Оксфорд?
— За съжаление това се оказа невъзможно. — Тобиас стиска чашата си с две ръце. — Експлозията бе разрушила къщата. Останах без никакви средства. Родителите ми бяха вложили всичко, което имаха, за да финансират последния си голям експеримент.
— Разбирам. — Лавиния облегна глава на гърба на креслото. — Каква трагична история…
— Оттогава са минали много години. — Тобиас отпи още малко от шерито си и остави чашата. — А вашите родители?
— Поканиха ги в Америка, за да демонстрират силата на месмеризма и те приеха с въодушевление. Корабът потъна. Всички загинаха.
Тобиас стисна зъби.
— Съжалявам. — Погледна я по-внимателно и попита тихо: — Казахте, че сте им помагали при демонстрациите. Как стана така, че не заминахте с тях?
— Малко преди това се омъжих. Джентълменът, който покани родителите ми да покажат уменията си в Америка, отказа да плати още два билета. Джон и без това не беше особено въодушевен от мисълта да замине за Америка. Той беше поет и твърдеше, че Новият свят не е място, където човек може да се отдава на метафизични наблюдения.
Тобиас кимна.
— Според мен е бил абсолютно прав. Кога почина мъжът ви?
— Осемнадесет месеца, след като се оженихме. От треска.
— Моите съболезнования.
— Благодаря ви.
От смъртта на Джон бяха минали почти десет години и прекрасните спомени за краткия им брак бяха придобили мъглявите очертания на стар сън. Но не пожела да му каже това.
— Извинете, че проявявам любопитство — продължи Тобиас, — но бих искал да знам дали съпругът ви е публикувал някои от поетичните си творби.
Лавиния въздъхна.
— Не, разбира се. Но по мое мнение стиховете му бяха брилянтни.
— Естествено.
— Както често се случва с поетичните гении, той остана непризнат.
— Чувал съм, че става така. — Тобиас помълча малко. — Ще позволите ли да попитам как оцеляхте финансово? Съпругът ви имаше ли някакви източници на доходи?
— По време на брака ни аз се грижех за прехраната. Провеждах лечебни сеанси по метода на Месмер. След смъртта на Джон продължих още две години с тази професия.
— Защо престанахте да работите?
Лавиния бързо отпи глътка шери.
— В едно малко село в Северна Англия стана нещастно произшествие.
— Какво по-точно?
— Бих предпочела да не говоря за това сега. Достатъчно е да кажа, че сметнах за нужно да си потърся нова професия.
— Разбирам. Откога Емелин живее при вас?
— Преди шест години родителите й загинаха при злополука с карета. — Крайно време е да сменя темата, помисли си Лавиния. — Емелин каза, че като видим восъчните скулптури на мисис Воун, ще разберем защо не получава много поръчки. Мисля, че вече знам какво е имала предвид.
— Наистина ли?
— Нейното изкуство твърде много се доближава до живота. Според мен статуите й са… — тя се поколеба, търсейки правилната дума — … обезпокояващи!
— Вероятно е от восъка. — Тобиас разклати останалото шери в чашата си и се замисли. — Восъкът не е студен като камъка или глината. Освен това картината не е двуизмерна като при живописта. Добре моделиран и оцветен, восъкът е много близък до човешката плът.
— Забелязахте ли, че мисис Воун е стигнала дотам да използва истински косъмчета за ръцете и веждите на фигурите си?
— Да.
— Работите й са необикновени, но не бих искала да имам такава фигура в дневната си. — Лавиния потрепери. — Едно е над камината да виси портрет на дядо ти и съвсем друго в ъгъла да стои триизмерната му фигура в естествен ръст.
— Права сте. — Тобиас се взираше замислено в огъня.
Пламъците съскаха и пращяха. Отново се възцари мълчание. След известно време Лавиния стана и донесе гарафата от шкафа. Напълни отново двете чаши и седна насреща му. Този път остави гарафата на масичката до креслото си.
Странно беше двамата с Тобиас да седят така един срещу друг и да си говорят за лични неща. Ние с него нямаме нищо общо, каза си за пореден път тя. Освен един убит изнудвач, един липсващ дневник и една делова връзка, която някога ще приключи.
Трудно е да не мисля за тези неща, установи тя. След известно време Тобиас протегна левия си крак и се опита да седне по-удобно.
— Предлагам да се занимаем отново със същинския проблем — заговори той. — Тъкмо размишлявах как да продължим работата си. Струва ми се, че мисис Воун не ни оказа особена помощ. Всичките тези приказки за любов, която се превръща в омраза, бяха абсолютно безполезни.
— Ще почакаме и ще видим.
— Убеден съм, че в тях не се съдържа и капчица истина. Вече не съм сигурен, че има смисъл да разпитваме собствениците на галерии с восъчни фигури.
— Имате ли по-добра идея? — попита направо Лавиния.
Той се поколеба.
— Уведомих информаторите си, че ще платя добре за всяко сведение, отнасящо се до дневника. Но трябва да призная, че още никой не се е обадил.
— С други думи, нямате по-добра идея как да продължим.
Тобиас забарабани с пръсти по страничната облегалка на креслото. После рязко се изправи.
— Не — отвърна глухо. — Нямам по-добра идея.
Лавиния го наблюдаваше внимателно.
— Тогава не виждам причини да не поговорим с другите собственици на галерии.
— И аз мисля така. — Тобиас се облегна на перваза на камината и я погледна загадъчно. — Но е по- добре да проведа следващите срещи сам.
— Какво? — Лавиния тресна чашката с шери на масичката и скочи на крака. — Дори не си помисляйте да продължите без мен, сър. Не искам и да чуя за самостоятелни действия.
— Моля ви, Лавиния. Ситуацията се усложнява от ден на ден. Опасно е, разберете. Вече ми е ясно, че проблемът няма да се реши лесно. Не ми харесва мисълта, че се забъркахте в тази каша. И продължавате да се забърквате.
— Вече съм вътре, сър. В случай, че сте забравили. Освен това имам клиентка, която ще ми плати хонорар, ако разследвам случая. Да не говорим, че и аз съм между жертвите на изнудвача Холтън Феликс.
— Аз, разбира се, съм готов да обсъждам хода на случая с вас и да ви давам съвети.
— Глупости! Знам каква е целта ви. — Лавиния сложи ръце на хълбоците си. — Опитвате се да ми откраднете клиентката, нали?
— Проклятие! Стига, Лавиния. Вашата клиентка изобщо не ме интересува. Само се опитвам да не ви излагам на опасност.
— Аз съм напълно в състояние да се грижа сама за себе си, мистър Марч. През последните години се справях напълно успешно. Вашият план е да измъкнете клиентката от ръцете ми, но аз няма да ви
