позволя.
Той свали ръка от камината и внимателно обхвана брадичката й.
— Вие сте най-упоритата, най-проклетата жена, която някога съм срещал.
— От вашата уста, сър, това звучи като комплимент. — Топлината на пръстите му я парализира. Имаше чувството, че е изпаднала в хипнотичен транс.
Допуснах го прекалено близо до себе си, помисли си тя. Трябваше да направи крачка назад и да застане на разстояние от него. Но, странно защо, не намери сили да го направи.
— Има нещо, което исках да попитам — изрече тихо той.
— Ако смятате, че ще ми откраднете клиентката, много се лъжете.
— Въпросът ми няма нищо с Джоан Доув. — Той не свали ръка от брадичката й. — Искам да знам дали наистина ме презирате заради онова, което стана в Италия.
Ако той не я държеше здраво, брадичката й със сигурност щеше да увисне от смайване.
— Правилно ме разбрахте.
— Не разбирам какво целите с тези думи — пошепна задъхано тя.
— И аз не разбирам — призна той и хвана лицето й между двете си ръце. — Презирате ли ме заради онова, което се случи в Рим?
— Смятам, че можехте да решите въпроса по не толкова нецивилизован начин.
— Нямах време. Обясних ви: малко преди това бях получил вест, че Карлайл има намерение да удари същата нощ.
— Извинения, сър. Само извинения.
— Презирате ли ме за това?
Лавиния разпери ръце.
— Не. Не ви презирам. Обаче съм на мнение, че имахте възможност да уредите нещата по съвсем друг начин. Но както вече съм ви казвала, добрите маниери не са между силните ви страни.
Палецът му се плъзна по долната й устна.
— Кажете ми още веднъж, че не ме презирате.
— О, по дяволите! Е, добре. Не ви презирам, сър. Ясно ми е, че през онази нощ в Рим бяхте превъзбуден.
— Превъзбуден?
Лавиния усети, че й се завива свят. Твърде много шери на празен стомах, помисли си тя. Несъмнено, това беше причината. Неволно облиза устни.
— Ясно ми е, че според вас Емелин и аз сме били в опасност. Намирам го безумно, но сега това няма значение. Приемам, че онази нощ сте били в крайно напрежение — увери го тя.
— А какво е състоянието ми в този момент?
— Какво искате да кажете?
— Струва ми се, че днес следобед съм също толкова луд, колкото онази нощ. — Той се наведе към нея. — Макар и по съвсем друга причини.
Устните му завладяха нейните.
Трябваше по-рано да се отдръпна, каза си тя. Сега беше вече много късно.
Силните му ръце обхванаха лицето й по-здраво. Целувката експлодира в сетивата й, а когато той я задълбочи, тялото й се разтърси от силна тръпка. Затвори очи, защото престана да вижда. Почувства се като восъчна скулптура, поставена твърде близо до прозореца. Нещо дълбоко в нея се разтопи със заплашителна бързина. За да се задържи на краката си, се хвана здраво за раменете му.
Като усети, че тя се вкопчи в него, той простена и я прегърна с такава сила, че гърдите й се притиснаха в силния му гръден кош.
— Бог да ми е на помощ! Не знам защо, но още от Италия имам желание да го направя — прошепна до устата й той.
Не се изразява особено поетично, каза си Лавиния. Но по незнайна причина думите му бяха крайно възбуждащи. Тя се чувстваше като упоена от силните чувства, които бушуваха в сърцето и тялото й.
— Това е лудост. — Ако не се беше вкопчила в него, щеше да падне. — Пълна лудост.
— Да. — Той зарови пръсти в косата й и изви главата й назад, за да плъзне устни към ухото. — Но вече постигнахме съгласие по въпроса, че и двамата сме луди.
Зацелува шията й и Лавиния простена.
— Не, не! Според мен виновно е шерито.
— То няма нищо общо. — Тобиас мушна коляно между бедрата й.
— Няма какво друго да е. — Лавиния трепереше все по-силно от дивото желание, което усещаше в него. — Няма съмнение, че и двамата ще съжаляваме, когато действието на алкохола премине.
— Шерито няма нищо общо — повтори глухо Тобиас.
— О, разбира се, че има. Какво друго би могло… оох! — Тя се отдръпна стреснато, когато зъбите му предпазливо, но решително се забиха в крайчето на ухото й. — Велики боже, какво правите, сър?
— Не е проклетото шери.
Лавиния се задъха.
— Не мога да си представя друга причина да се държим по този странен начин, факт е, че не се харесваме особено.
Тобиас рязко вдигна глава. В очите му имаше гняв… но и друго, по-горещо чувство.
— Трябва ли да обсъждате в подробности всяка частичка от отношенията ни, Лавиния?
Най-сетне тя направи стъпката, която трябваше да направи още преди минути — отдръпна се назад и се постара да диша равномерно и да се успокои. Прическата й се беше развалила, шалът бе паднал от раменете й.
— Струва ми се, че вие и аз не можем да направим това нещо по учтив и цивилизован начин — прошепна тя.
— Това нещо? Така ли наричате онова, което се случи между нас?
— Защо? — Лавиния заби един фуркет в косата си. — А вие как бихте го нарекли?
— Някои хора го наричат страст.
Ала реалността се върна бързо.
— Страст ли? — В погледа й блесна гняв. — Така значи, страст. Да не би да сте си помислили, че ще ви позволява да ме прелъстите, а вие ще ми откраднете клиентката? Това ли целяхте?
В кабинета се възцари злокобна тишина.
За момент Лавиния повярва, че той няма намерение да й отговори. Наблюдаваше я замислено, със загадъчен поглед — в продължение на цяла вечност, както й се стори.
Най-сетне Тобиас се раздвижи. Отиде до вратата на кабинета и я отвори. На прага спря и се обърна.
— Повярвайте ми, Лавиния, нито за миг не съм помислил да използвам страстта и прелъстяването, за да ви повлияя по някакъв начин. Вие сте жена, която поставя работата си над всичко друго.
Кимна й кратко, излезе в коридора и тихо затвори вратата след себе си.
Лавиния се вслуша в стъпките му по старите дъски. Не посмя да се раздвижи, докато не чу хлопването на външната врата. Когато той най-после си отиде, тя изпита чувството, че се събужда от хипнотичен транс.
Отиде до прозореца и се загледа с невиждащи очи в мократа градина.
Тобиас беше прав, помисли си след известно време. Шерито не е виновно за нищо.
Целувката беше грешка, повтаряше си Тобиас, докато се изкачваше по стълбата към клуба си. Какво, по дяволите, си беше въобразил?
Тази мисъл го отрезви. Работата беше там, че изобщо не беше помислил, преди да действа. Беше допуснал бушуващите в сърцето му гняв, фрустрация и желание да изключат разума.
Хвърли шапката и ръкавиците си в ръцете на портиера и влезе в голямата зала.
Невил седеше в дълбоко кресло близо до прозореца, свел глава към коленете. Стискаше в ръка чаша кларет, бутилката беше наблизо. Като го видя, Тобиас спря и се запита дали е твърде късно да избяга
