Лавиния едва не изпищя и бързо направи няколко крачки назад. При това се удари в млад денди, който я наблюдаваше със смръщено чело през монокъла си. Отскочи настрана, сякаш фигурата бе протегнала ръка да я докосне, и за малко не изпусна пакета, който носеше в дясната си ръка.
Ала се овладя бързо, нарече се глупачка, приглади палтото си и се усмихна учтиво.
— Мисис Воун, предполагам?
— Да, жива. От плът и кръв.
— Аз съм мисис Лейк, а това е мистър Марч.
Мисис Воун стана от столчето пред пианото. Когато се усмихваше, на бузите й се появяваха очарователни трапчинки.
— Добре дошли в моето изложбено помещение. Можете да разглеждате фигурите толкова дълго, колкото желаете.
Тобиас наклони глава.
— Моите поздравления, мадам. Изработката е прекрасна.
— Вашето възхищение е балсам за душата ми, сър. — Мисис Воун погледна Лавиния и големите й очи светнаха развеселено. — Но нещо ми казва, че мисис Лейк е малко по-сдържана и мнението си.
— В никакъв случай — възрази бързо Лавиния. — Причината за мълчанието ми е, че не очаквах да видя такава… сбирка. Поразена съм, наистина съм поразена. Когато влязох, бях убедена, че помещението е пълно с нормални хора, които… как да кажа…
— Хора, които не са истински живи, но и не са истински мъртви. Това ли е, което искате да кажете?
Лавиния се усмихна слабо.
— Вашето умение е впечатляващо.
— Благодаря, мисис Лейк. Но въпреки това ми позволете да отбележа, че вие не сте от хората, които се сприятеляват с изкуството ми, както обичам да се изразявам.
— О, не, наистина! Работата е там, че фигурите ви са прекалено истински. — Изглеждат като трупове, но как да й го кажа в лицето, помисли си гневно тя. Не беше редно да критикува художничката в собствения й дом. Всеки знаеше, че хората на изкуството са ексцентрични и с непредвидим темперамент.
Мисис Воун се засмя и отново показа трапчинките си. Направи успокояващ жест с ръка и каза:
— Не е нужно да се притеснявате, че можете да ме обидите, мисис Лейк. Напълно съзнавам, че фигурите ми не са по вкуса на всеки.
— Аз съм сигурен, че всеки ги намира интересни — обади се Тобиас.
— Въпреки това съм уверена, че нямате намерение да ми предложите хонорар за семеен портрет.
— Вие сте наблюдателен човек, мисис Воун. — Тобиас попила внимателно лебедовата шия на восъчната жена с ветрилото. — Може би тъкмо заради това фигурите ви са толкова близки до живота.
Мисис Воун отново се засмя с перления си смях.
— Гордея се, че мога да разчитам истината, скрита под повърхността. Прав сте — тази способност е ключът към създаването на добър портрет. Но истинският художник се нуждае от много повече, за да събуди една фигура за живот. Детайлите са изключително важни. Малките линии в ъглите на очите. Точното място на вените, за да изглежда, че в тях тече кръв. За такива неща трябва да се внимава.
Тобиас кимна утвърдително.
— Разбирам.
Лавиния си припомни многото подробности във восъчната скулптура, която беше донесла, и се вцепени. Ами ако съдбата ги бе довела право при убиеца? В този миг улови погледа на Тобиас.
Той поклати леко глава.
Лавиния пое дълбоко дъх, за да се овладее. Разбира се, той беше прав. Би било прекалено голяма случайност. Но колко художници имаше в Лондон, които работеха с восък? Сигурно не толкова много. Без да се колебае, Емелин бе посочила мисис Воун като най-способната майсторка на восъчни скулптури.
Сякаш бе прочела мислите на Лавиния, мисис Воун я изгледа със знаещ поглед и се ухили широко. Лавиния се постара да се отърси от усещането за неловкост. Какво ставаше с нея, по дяволите? Защо мислите й се объркваха? Невъзможно беше да си представиш тази дребна, весела жена като убийца.
— Днес дойдохме при вас, за да ви зададем няколко въпроса, мисис Воун — започна тя.
— Искате да говорим за моето изкуство? — Мисис Воун засия. — Колко интересно. Много обичам да говоря за работата си.
Лавиния положи пакета, който носеше, на близката масичка.
— Ще бъдете ли така добра да разгледате тази восъчна скулптура и да ни кажете какво знаете за художника, който я е създал? Ще ви бъдем много благодарни.
— Нима работата не е подписана? — Мисис Воун направи крачка към масичката. — Колко необикновено.
— Като видите какво представлява скулптурата, ще разберете защо художникът не си е направил труда да я подпише — отзова се с лека подигравка Тобиас.
Лавиния развърза копринения шнур, който затваряше вързопчето. Платното се свлече и разкри неприятната сцена.
— Боже господи… — Мисис Воун извади от джоба на престилката си сребърни очила и ги сложи на носа си. — Боже господи… — Погледът й обхождаше всеки сантиметър от сцената.
На челото й се появиха загрижени бръчки. Вдигна восъчната сцена и я отнесе в другия край на помещението, където я постави върху пианото. Лавиния я последва. Застана зад художничката и проследи как пламъчетата на свещите в канделабъра хвърляха трепкаща светлина върху миниатюрната бална зала и мъртвата жена в зелена рокля.
— Права ли съм да предполагам, че това не е сцена от роман или пиеса? — попита мисис Воун, без да сваля поглед от фигурата.
— Правилно предположихте. — Тобиас застана до Лавиния. — Ние смятаме, че това е заплаха. Искаме да намерим художника, който е създал сцената, за да разберем кой я е поръчал.
— Наистина — пошепна задавено мисис Воун. — Напълно разбираемо е, че изпитвате това желание. В тази малка сцена е заложено голямо зло. Силен гняв. Силна омраза. До вас ли е била изпратена, мисис Лейк? Не, не може да бъде. Косата е руса, със сребърни нишки. Вие сте още млада жена и косата ви е червена, нали?
Тобиас хвърли загадъчен поглед към спътницата си.
— Много червена.
Тя го удостои със зъл поглед.
— Не сме тук, за да говорим за лични неща, сър.
— Само казах…
Не, не е само това, помисли си с внезапна неловкост Лавиния и се запита дали пък Тобиас не е един от мъжете, които не понасят жени с червени коси. Сигурно вярваше в глупостите за огнен темперамент и тежък характер, които се разправяха за червенокосите.
Мисис Воун вдигна глава.
— Ще ми кажете ли как малката сцена попадна при вас?
— Оставили са я на прага на една позната — отговори спокойно Тобиас.
— Колко странно. — Мисис Воун се поколеба. — Трябва да кажа, че въпреки недвусмисленото послание, скрито в нея, сцената е елегантно моделирана.
— Виждали ли сте и други сцени с това качество? — попита Лавиния.
— С изключение на моите, искате да кажете? Не. — Мисис Воун свали бавно очилата си. — Никога не съм виждала подобно нещо. Редовно посещавам галериите и изложбите на моите конкуренти и със сигурност щях да си спомня за толкова добро изпълнение.
— Значи предполагате, че художникът не излага скулптурите си публично? — попита Тобиас.
Мисис Воун смръщи чело.
— Не бих могла да предположа такова нещо, сър. Художник с такъв талант със сигурност изпитва потребности да покаже работите си и да потърси оценката на публиката.
— Освен това трябва някак да печели прехраната си — допълни Лавиния.
Мисис Воун решително поклати глава.
— Не става въпрос само за пари, мисис Лейк. Ако художникът е богат, парите нямат значение.
