Тобиас вдигна рамене.
— Клиентите винаги лъжат. Ако желаете да упражнявате тази професия още известно време, съблюдавайте този факт.
Лавиния стисна ръце в юмруци.
— Убедена съм, че мисис Доув не е измислила историята си.
— Защо сте толкова сигурна?
Тя вирна брадичка.
— Имам непогрешим инстинкт.
Тобиас се засмя одобрително.
— Добре, вярвам ви.
Този човек продължава да ме вбесява, помисли си Лавиния.
— Позволете да допълня, сър, че някога родителите ми бяха способни месмеристи. И двамата умееха да лекуват. Асистирах им още като дете. След като починаха, известно време печелих прехраната си като лечителка. За да постигне желания успех в лечението, терапевтът трябва да умее да усеща пациентите си. Да се вживява в страданието им. Баща ми многократно ме е уверявал, че имам талант за подобни занимания.
— Виж ти! Не знаех, че партньорката ми е терапевт-месмерист. С какво съм заслужил тази чест?
Лавиния го дари с ледена усмивка.
— Радвам се, че това ви развеселява, сър, но то не променя нищо във факта, че вярвам в историята на мисис Доув. — Направи кратка пауза и заключи: — Всъщност на по-голямата част от нея.
Мъжът вдигна рамене.
— Признавам, че дамата не е измислила цялата история. Предполагам, че е достатъчно умна да знае, че разказът звучи много по-достоверно, когато смесваш факти с измислени детайли.
— Вие сте циничен, мистър Марч.
— В нашата професия това е извънредно полезно качество.
Лавиния събра вежди.
— Едно обаче е сигурно. Мисис Доув е обичала своя починал съпруг.
— Ако останете още известно време в този занаят, ще разберете, че всички клиенти лъжат, когато става въпрос за любов.
Каретата спря, преди Лавиния да е намерила отговор на забележката му. Тобиас отвори вратичката и слезе. В движенията му няма лекота, каза си за пореден път Лавиния. Слиза от каретата в позата на човек, който страда от болки. Ала когато се обърна да й помогне, лицето му беше безизразно.
Като усети силата на ръката му, по тялото й пробяга тръпка. Позволи му да я заведе в най-близкия вход, за да са на сухо, и се опита да пренебрегне вълнението си, като се направи, че се интересува от обстановката.
Хаф Крисчънт Лейн беше тясна, виеща се уличка, минаваща през ниско, сенчесто площадче, заобиколено от стари зидове. Вероятно тук никога не грее слънце, помисли си с трепет Лавиния. В мрачен ден като днешния мястото изглеждаше невероятно потискащо.
Тобиас почука на една врата. Скоро отвътре се чуха стъпки. След минута се появи възрастна икономка и огледа недоверчиво посетителя.
— Какво желаете? — попита високо тя и Тобиас веднага разбра, че недочува. Отстъпи крачка назад и отговори:
— Желая да говоря с мисис Воун.
— С кого? — извика икономката и сложи ръка зад ухото си.
— Искаме да говорим с дамата, която моделира восък — отговори този път Лавиния, подчертавайки всяка дума.
— Тогава трябва да си купите билети — заяви още по-високо икономката. — Мисис Воун не пуска никого да види работите й, ако не си е купил билет. Това е галерия, разбирате ли? Много хора я използват безсъвестно. Заявяват, че искат да поръчат нещо, но щом влязат вътре, разглеждат скулптурите и изчезват.
— Ние не сме тук, за да разгледаме восъчните скулптури. — Лавиния също повиши глас. — Искаме да обсъдим с нея друг въпрос.
— Чувала съм всякакви извинения. Вече не им вярвам. Никой не влиза вътре без билет.
— Е, добре, ще си купим билети. — Тобиас сложи няколко монети в ръката на икономката. — Това достатъчно ли е за два?
Възрастната жена поднесе монетите към очите си.
— Достатъчно е, сър. Заповядайте!
Тя отстъпи назад и Лавиния влезе в ниския, слабо осветен коридор. Тобиас я следваше по петите. Когато вратата се затвори зад тях, сенките станаха още по-дълбоки.
Икономката заситни пред тях.
— Оттук, моля!
Лавиния хвърли поглед към Тобиас. Той направи леко движение и й даде знак да мине пред него.
Без да говорят, двамата последваха икономката до края на коридора. Тя отвори вратата с театрален жест и извика:
— Влезте, влезте! Мисис Воун ей сега ще дойде.
— Благодаря ви. — Лавиния влезе първа в слабо осветената зала и изведнъж спря. Там имаше и други хора. Поне две дузини. — Не знаех, че мисис Воун има гости.
Икономката се закиска и затвори вратата, оставяйки Тобиас и Лавиния в препълненото помещение.
Двата тесни прозореца бяха закрити с тежки завеси и спираха малкото светлина, която идваше отвън. В голям, богато украсен канделабър, поставен на пианото, горяха две тънки свещи. В стаята се носеше леден полъх, който идваше от дълбоките сенки и обгръщаше посетителите. Лавиния се огледа и видя, че в камината не гори огън.
Другите гости стояха и седяха в най-различни пози. Млад мъж с елегантно вързана вратовръзка седеше във високо кресло и четеше, макар че до него нямаше свещ, която да осветява книгата. Краката му бяха небрежно кръстосани. Закръглена жена в рокля с дълги ръкави, украсени със снежнобели рюшове, седеше на столчето пред пианото. Носеше колосана бяла престилка, а гъстата сива коса беше скрита под дантелено боне. Пръстите бяха вдигнати над клавишите, сякаш тъкмо беше изсвирила поредната пиеса и смяташе да започне нова. В близост до студената камина седеше мъж с полупразна чаша бренди в ръка. До него двама джентълмени играеха партия шах.
В дългото, тясно помещение беше надвиснала зловеща тишина. Нито една глава не се обърна, за да погледне новодошлите. Никой не се раздвижи. Никой не заговори. Пианото остана безмълвно. Сякаш всички в стаята бяха замръзнали завинаги в миг от всекидневните си занимания.
— Велики боже — пошепна Лавиния.
Тобиас мина покрай нея и отиде до мястото, където играчите на шах седяха пред недовършената си игра.
— Смайващо — промълви той. — Виждал съм доста восъчни скулптури, но нито една не беше истинска като тези.
Лавиния отиде бавно до фигурата, която четеше книга. Восъчната глава беше сведена под напълно естествен ъгъл. Стъклените очи сякаш поглъщаха думите в книгата. Челото беше леко смръщено, а по гърба на ръката, която държеше книгата, растяха тънки косъмчета.
— Очаквам всеки миг някой да се раздвижи и да заговори — изрече шепнешком тя. — Готова съм да се закълна, че виждам синкава кръв във вените им, а бузите на жената са така очарователно бледи. Става ти някак страшно, нали?
— Племенницата ви каза, че повечето художници, които работят с восък, използват облекло и накити, за да направят фигурите си живи. — Тобиас застана пред жена в модна рокля. Пръстите на ръката й небрежно си играеха с ветрилото. Усмивката издаваше плахост. — Мисис Воун обаче е майсторка в занаята си и не прибягва до евтини трикове. Тези статуи са превъзходно моделирани.
Фигурата с престилка и боне на пианото се поклони.
— Благодаря, сър — изрече тя с весел смях.
