Лавиния се обърна отново към гостенката си и изрече любезно:
— Дъждът вероятно няма да спре скоро. — И веднага се изчерви от тази нищо незначеща забележка. Това не беше начин да впечатли потенциална клиентка.
— Права сте. — Джоан протегна ръка в черна ръкавица, за да свали воала си.
Като видя бледото лице и трескаво святкащите очи на Джоан Доув, Лавиния си спести по-нататъшни коментари за времето. Скочи разтревожено и посегна към звънчето на перваза на камината.
— Добре ли сте, мадам? Да позвъня ли да ви донесат шишенце с амоняк?
— Няма да ми е от полза. — Гласът на Джоан прозвуча учудващо спокойно в сравнение с отчаянието в очите й. — Дойдох с надеждата, че вие можете да ми помогнете, мисис Лейк.
— Случило ли се е нещо? — Лавиния се настани отново в мекото кресло. — Станало ли е нещо, откакто ви посетих в дома ви?
— Преди един час това нещо беше оставено на входната ми врата. — Джоан разви квадратния пакет, който бе донесла със себе си.
Памучното платно падна и разкри жива сцена, изработена от восък, с големина трийсет на трийсет сантиметра. Без да каже дума, Лавиния стана и взе восъчната скулптура от ръката на Джоан. Отнесе я до прозореца, където беше по-светло, и я разгледа внимателно, учудена от изкусно изработените фигури с множество детайли.
В средата стоеше дребна, но много точно изработена женска фигура в елегантна зелена рокля. По- точно не стоеше, а лежеше, свита на кълбо, на пода в голяма стая, лицето й беше скрито за зрителя. Корсажът на роклята беше разрязан на гърба. Широката пола беше украсена с три реда рюшове с дребни розички.
Вниманието на Лавиния веднага бе привлечено от истинската коса върху главата на женската фигура. Светла коса със сребърни нишки. Също като косата на Джоан, помисли си тя и отдели поглед от восъчната сцена.
— Това е най-необикновената и най-изкусната восъчна скулптура, която съм виждала някога, но не разбирам защо сте ми я донесли.
— Погледнете по-внимателно жената. — Джоан стисна ръце в скута си и пръстите й побеляха. — Виждате ли червената боя на пода под нея?
Лавиния отново съсредоточи вниманието си върху восъчната сцена.
— Жената лежи върху червено платно… или може би е парче червена коприна. — Осъзнавайки значението на цвета, тя се задъха. — Велики боже!
— Точно така — кимна Джоан. — Подът под фигурата е боядисан в червено, за да покаже, че е изтекла кръв. Жената е мъртва. Това е сцена на убийство.
Лавиния остави ужасяващата пратка на масичката под прозореца и се обърна към Джоан.
— Жената от сцената сте вие — изрече отчетливо тя. — Това е заплаха за убийство.
— И аз го възприех така. — Джоан отговори на погледа й. — Зелената рокля е точно копие на онази, която носех на годежа на дъщеря ми.
Лавиния помисли малко и попита:
— Носили ли сте я и при друг случай? — попита след малко тя.
— Не. Уших я специално за случая. Оттогава почти не съм излизала и не ми се е удал случай да я облека.
— Който и да е изработил тази сцена, очевидно познава много добре роклята. — Лавиния оглеждаше внимателно фигурата. — Колко души бяха поканени на бала по случай годежа на дъщеря ви?
Джоан изкриви уста.
— В списъка присъстват повече от триста имена.
— Господи! Доста дълъг списък със заподозрени, не намирате ли?
— Да. Благодаря на бога, че този месец дъщеря ми не е в града. Ако беше видяла тази пратка, щеше да се побърка. Все още не се е възстановила напълно от шока, който преживя при смъртта на баща си.
— Къде е дъщеря ви сега?
— Гостува на роднините на годеника си в Йоркшир. Бих желала случаят да бъде изяснен преди завръщането й в Лондон. Надявам се да започнете веднага с разследванията.
С хора от висшето съсловие трябва да се работи много предпазливо, напомни си Лавиния. Повечето са богати, но не обичат да плащат сметките си.
— Значи сте готова да ми платите, за да открия кой е човекът, имал наглостта да ви изпрати тази заплаха? — попита внимателно тя.
— Разбира се. Иначе нямаше да дойда тук.
— Да, естествено. — Хората от висшето съсловие са дяволски прями и често стават груби, помисли си Лавиния.
— Мисис Лейк, вие намекнахте, че вече провеждате разследвания в тази посока. Онова, което ми казахте, и визитната ви картичка ми дадоха основания да мисля, че сте готова да приемете хонорар от мен. Валидно ли е още предложението ви?
— Да — побърза да я увери Лавиния. — Валидно е. С радост ще приема хонорара ви, мисис Доув. Искате ли да поговорим за разходите?
— Не е нужно да навлизаме в подробности. За мен няма значение колко ще поискате за услугите си. Единственото важно нещо е да изпълните поръчението ми. Когато приключите с всичко, ще ми изпратите сметката и аз ще я платя, все едно каква е сумата. Можете да бъдете сигурна, че ще я платя. — Джоан се усмихна студено. — Попитайте хората, които правят сделки с мен или снабдяват домакинството ми. Всички до един ще ви уверят, че плащам винаги навреме.
Непременно ще проверя твърдението й, помисли си Лавиния. Но сега не биваше да изнервя клиентката си, като води дискусия за плащането. Не можеше да рискува първия си хонорар.
Покашля се и заговори делово:
— Е, добре, хайде да започваме. Трябва да ви задам няколко въпроса. Надявам се, няма да ме обвините, че се намесвам ненужно в личните ви дела.
В този момент входната врата се отвори и Лавиния млъкна. Джоан се обърна към вратата на дневната и лицето й потъмня.
— Както изглежда, имате и друг посетител. Настоявам да не издавате пред никого причината, поради която съм дошла в дома ви.
— Не се притеснявайте, мисис Доув. Вероятно племенницата ми се прибира от първото си посещение при Присила Уортхем, новата си приятелка. Да, сега си спомням, че лейди Уортхем я покани на чай за днес следобед. Беше така добра да изпрати каретата си, за да вземе Емелин.
Докато говореше, Лавиния се молеше думите й да не прозвучат като хвалба. Много добре знаеше, че за човек като Джоан Доув, който се движи в изисканите кръгове, покана от лейди Уортхем не означава нищо специално. За Емелин обаче поканата на чай в дома Уортхем беше същинският пробив в обществото.
— Разбирам. — Джоан не сваляше поглед от вратата. В коридора прозвуча добре познат мъжки глас:
— Оставете, мисис Хилтън, мога и сам да намеря пътя.
— Проклятие — промърмори Лавиния. — Този човек наистина умее да подушва правилния момент. Това ме вбесява.
Джоан я погледна изненадано.
— Кой идва?
Вратата на дневната се отвори. На прага застана Тобиас. Като видя Джоан Доув, той спря и се поклони с изненадваща изисканост.
— Дами. — Изправи се и погледна Лавиния с високо вдигнати вежди. — Както виждам, по време на отсъствието ми сте постигнали съществен напредък, мисис Лейк. Отлично.
— Кой е джентълменът? — попита отново Джоан и гласът й прозвуча много остро.
Лавиния удостои партньора си със студен поглед.
— Позволете да ви представя своя партньор, мисис Доув.
— Не знаех, че работите с партньор.
— Тъкмо се готвех да заговоря за него — обясни успокоително Лавиния. — Джентълменът е мистър
