заедно.
— Мъдро решение, мисис Лейк.
— Обаче настоявам занапред да се откажете от подобни грубиянски прояви. — Той не й причиняваше болка, но усещането на силните му ръце беше странно обезпокояващо. — Крайно време е да ме пуснете, сър.
Без да каже дума, Тобиас я пусна на пода и когато тя стъпи здраво на краката си, се отдръпна назад.
Лавиния приглади полите си и зарови пръсти в косата си. Чувстваше се сгорещена, гневна и странно защо — задъхана.
— Държахте се безсрамно. Очаквам извинението ви, сър.
— Моля за извинение, мадам. У вас има нещо, което събужда най-лошите ми инстинкти.
— Майко мила — пошепна Емелин. — Струва ми се, че партньорството не започна по най-добрия начин.
Лавиния и Тобиас се обърнаха да я погледнат. Ала преди да са казали и дума, вратата се отвори и в кабинета влезе мисис Хилтън с тежка табла.
— Аз ще налея чая — извика облекчено Емелин и грабна таблата от ръцете на старата готвачка.
Когато напълниха чашите, Лавиния се бе овладяла напълно. Тобиас стоеше до прозореца, скръстил ръце на гърба и се взираше към мъничката градина навън. По напрегнатите му рамене личеше, че все още е в опасно, непредвидимо настроение. Все пак Лавиния изтълкува мълчанието му като добър знак. Поне вече не я наричаше пълна идиотка.
Когато Емелин й подаде чашата, Лавиния отпи голяма глътка от силния чай и внимателно остави чашата на масичката.
Големият часовник на стената удари кръгъл час.
— Да започнем отначало — заговори безизразно Тобиас. — Какво точно казахте на мисис Доув?
— Истината.
— Проклятие.
Лавиния се покашля.
— Казах й, че съм жертва на изнудване и че съм открила къде живее изнудвачът. Казах й също, че когато съм отишла в жилището му, съм установила, че някой е бил там преди мен. Обясних, че дневникът, споменат от Холтън Феликс в писмата му, е изчезнал и че съм намерила адреса й в една ужасна книга в спалнята му.
Тобиас се обърна бързо.
— Ето какво било! Знаех си, че сте открили нещо в стаята му. Разбрах го по лицето ви. По дяволите, защо не ми казахте веднага?
— Мистър Марч, ако продължавате да ме ругаете на всяка крачка, няма да постигнем особен успех.
Мъжът стисна зъби, но не възрази.
— Продължавайте.
— За съжаление това е всичко, което имам да кажа. Мисис Доув не призна, че също е жертва на изнудване, но аз съм убедена, че и тя е получила писмо от Холтън Феликс. Предложих й да стане моя клиентка, но тя отказа. — Лавиния вдиша ръце и заключи: — Тогава станах и си отидох. — Не посмя да спомене, че е напуснала къщата под заплахата да я изхвърлят.
— Казахте ли й, че снощи и аз съм бил в къщата на Феликс? — попита строго Тобиас.
— Не. Изобщо не споменах, че и вие сте замесен в историята.
Тобиас остана мълчалив известно време. Очевидно размишляваше върху чутото. Посегна към чашата си, оставена на масичката до голямото кресло, и изпи чая си.
— Казахте, че дамата е вдовица?
— Да. Една от бавачките в парка ми разказа, че мъжът й починал преди около година, малко след като обявили годежа на дъщеря си на великолепен бал.
Тобиас, който тъкмо се готвеше да остави чашата си върху чинийката, спря насред движението. В очите му светна интерес.
— А каза ли ви как е умрял мъжът?
— Заболял внезапно, докато обикалял именията си. Не знам нищо повече. Не я разпитах по- подробно.
— Разбирам. — Тобиас остави внимателно чашата си. — Значи дамата отказа да признае, че е изнудвана?
— Отказа. — Лавиния се поколеба. — Отрече да е получила писма с искания за пари. Но поведението й ме убеди, че много добре знае за какво говоря. Според мен тя е отчаяна и няма да се учудя, ако много скоро ми се обади.
6
Беше ранна вечер, когато Тобиас влезе с бавни стъпки в клуба си. Тишината в голямата стая се нарушаваше само от приглушеното шумолене на вестниците, от тихо потракващите чаши върху чинийките и от прозвъняване на стъкло. Повечето мъже, потънали в дълбоките кресла около камината, бяха с посивели коси.
В този час почти всички седнали в клуба бяха на възраст, когато човек се интересува повече от вист и акции, отколкото от мода и любовници. По това време младите членове на клуба или се учеха да стрелят с пистолети, или имаха час при шивачите си.
Съпругите и любовниците им вероятно са на покупки, размишляваше мрачно Тобиас. И едните, и другите посещаваха едни и същи шивачки и шапкарки. Често се случваше жената и любовницата на един джентълмен да се скарат за някое парче плат. Обикновено в подобни случаи се очакваше съпругата да се оттегли с достойнство.
Обаче ако засегнатата съпруга притежава огнения темперамент и безогледното упорство на Лавиния, тежко и горко на любовницата, продължи да размишлява Тобиас и на лицето му изгря усмивка. Ще има да хвърчат парчета муселин! Тази представа го развесели още повече и лошото му настроение отлетя. После му хрумна мисълта, че като свърши с любовницата, Лавиния без съмнение ще се нахвърли върху съпруга си и ще го направи на пух и прах. Усмивката му угасна.
— А, ето ви и вас, Марч. — Лорд Крекбърн остави вестника и изгледа Тобиас над рамката на очилата си. — Знаех си, че ще дойдете рано.
— Добър ден, сър. — Тобиас се настани в креслото от другата страна на камината и несъзнателно разтри ранения си крак. — Много мъдро сте постъпили, като сте си намерили място до огъня. Следобедът не е много приятен за разходка. Дъждът е осеял улиците с кални локви.
— От тридесет години не съм се излагал на опасността да ходя пеш по улиците. — Крекбърн вдигна високо сивите си вежди. — Предпочитам другите да идват при мен.
— Да, да, знам.
Крекбърн почти не напускаше любимия си клуб, откакто преди десет години бе загубил съпругата си. Тобиас разговаряше с него винаги тук.
Приятелството им беше започнало преди повече от двадесет години, в деня, когато Тобиас завърши Оксфорд и се появи в Лондон почти без средства. Късметът му се усмихна и бе назначен за секретар на Крекбърн. И до днес не можеше да си обясни защо един граф, мъж с безупречен произход, голямо богатство и лични връзки с най-високопоставените членове на обществото се съгласи да приеме него, неопитния младеж без семейство и без препоръки. Оттогава му беше благодарен и благодарността му щеше да трае вечно.
Преди пет години престана да урежда финансовите и обществените дела на Крекбърн и започна да работи като един вид частен детектив. Ала и днес ценеше високо съвета на стария си приятел. Освен това навикът на Крекбърн да прекарва голяма част от деня в своя клуб го правеше полезен източник на всевъзможни слухове и клюки. Старецът се интересуваше живо от градските новини и винаги беше готов да ги разкаже на бившия си секретар.
Крекбърн зашумоля с вестника си и отново вдигна глава.
