— Научих, че някакъв картоиграч бил убит миналата вечер. Вярно ли е?
— Впечатлен съм. — Тобиас се усмихна иронично. — Кой ви каза тази новина? Нима е публикувана във вестниците?
— О, не. Сутринта слушах разговора на масата за карти. Името Холтън Феликс, естествено, ми е познато. Нали само преди два дни ме попитахте какво знам за него. Значи е мъртъв?
— Със сигурност. Някой му е разбил главата с тежък предмет.
— Хмм… — Крекбърн отново прелисти вестника си. — А какво стана с дневника, който трябва да намерите за Невил?
Тобиас протегна крака към огъня.
— Когато пристигнах на местопрестъплението, дневникът беше изчезнал.
— Разбирам. Каква нещастна случайност. Невил със сигурност не се е зарадвал да го чуе.
— Разбира се, че не.
— Имате ли представа къде да търсите сега?
— Още не, но уведомих информаторите си, че съм силно заинтересован от всяка следа, която би могла да ме доведе до проклетия дневник. — Тобиас се поколеба. — Струва ми се, че има ново развитие на въпроса.
— И какво е то?
— Бях принуден да се съюзя с един човек. Да го взема за партньор. Именно той намери следа, която може да се окаже много полезна.
Крекбърн вдигна глава и в очите му светна учудване.
— Партньор? За Антъни ли говорите?
— О, не. Антъни ми помага с удоволствие и вероятно ще продължи и занапред. Но съм му обяснил, че не желая да се замесва твърде дълбоко в моите дела.
Крекбърн се разсмя дрезгаво.
— Макар че работата му харесва?
— Това не е най-важното. — Тобиас скръсти ръце и се загледа в огъня. — Това не е работа за джентълмен. Човек винаги залага на опасността да стане шпионин, а доходността на занаята е, меко казано, непредвидима. Обещах на Ан, че ще се погрижа брат й да стане стабилен, уважаван човек. Най-големият й страх беше, че и Антъни ще свърши в игралните салони като баща им.
— И какво? Младият Антъни показва ли интерес към стабилна и уважавана кариера? — попита с лека подигравка Крекбърн.
— Още не — призна Тобиас. — Но той едва е навършил двадесет и една година. В момента вниманието му се колебае между куп неща, включително точни науки, антики, изкуство и стиховете на Байрон.
— Ако всичко това се провали, можете все пак да му предложите да си опита късмета като рицар.
— Боя се, че шансовете на Антъни да се запознае с богата наследница, камо ли пък да се ожени за нея, са нищожни — усмихна се Тобиас. — Дори ако по случайност се срещне с такава жена, убеден съм, че лошото му мнение за младите дами, които се интересуват само от дрехи и клюки, ще осуети усилията му да стане добър съпруг още преди да е тръгнал по този път.
— Вижте, скъпи приятелю, аз на ваше място не бих си блъскал толкова главата за бъдещето на младежа — посъветва го с усмивка Крекбърн. — Моят опит показва, че младите мъже са склонни да вземат свои решения. За нас не остава нищо, освен да им пожелаем щастие. А сега ми разкажете за новия си партньор.
— Партньорът ми е жена. Казва се мисис Лейк. Може би ще си спомните, че и друг път съм споменавал името й пред вас.
Крекбърн отвори уста, после отново я затвори. Накрая все пак даде воля на учудването си.
— Велики боже, Тобиас, нима твърдите, че това е същата мисис Лейк, която сте срещнали в Италия?
— Точно тя. Както се разбра, тя също е в списъка на изнудваните от Феликс. — Тобиас се взираше упорито в огъня. — Твърди, че аз съм отговорен за нещастието й.
— Я виж ти! — Крекбърн намести очилата си и примигна няколко пъти. — Не мога да повярвам. Как интересно се обръщат нещата…
— Ако питате мен, това е само едно ненужно усложнение. Дамата е решила да тръгне по моя път и е открила бюро за частни разследвания. — Тобиас се намръщи още повече. — Както се изрази племенницата й, вдъхновението е дошло от мен.
— Невероятно. Наистина невероятно. — Крекбърн поклати глава. Очевидно се разкъсваше между учудването и желанието да се разсмее. — Една дама се опитва да си изгради кариера в същата необичайна професия, която вие сте избрали за себе си. Струва ми се малко… странно.
— Да, абсолютно сте прав. И тъй като тя изрази твърдото намерение да търси дневника сама, аз нямах друг изход, освен да я приема като своя партньорка.
— Това е естествено. — Крекбърн кимна с разбиране. — Партньорството е единствената възможност да я държите под око и да контролирате действията й.
— Вече изобщо не съм сигурен, че на света има човек, способен да контролира мисис Лейк — въздъхна Тобиас. — Но не съм дошъл тук да обсъдя с вас проблемите с новата си партньорка. Искам да ви задам един въпрос.
— Какво ви интересува?
— Вие имате широки връзки в обществото и винаги пръв чувате слуховете. Какво знаете за жена на име Джоан Доув, която живее на Хазълтън Скуеър?
Крекбърн кимна с глава и се замисли. След малко сгъна вестника си и го остави на масичката.
— Не знам почти нищо. Мистър и мисис Доув не излизаха често в обществото. Почти не съм чувал клюки по техен адрес. Доколкото си спомням, преди година дъщеря им се сгоди за наследника на Колчестър. Скоро след това Филдинг Доув почина.
— Това ли е всичко, което знаете? А нещо за жената?
Крекбърн се загледа в буйните пламъци.
— Джоан се ожени за Доув преди повече от двадесет години. Той беше доста по-възрастен от нея — най-малко двадесет и пет години, а може би и тридесет. Не знам откъде идва тя, не знам нищо за семейството й. Но има нещо, което мога да твърдя със сигурност.
Тобиас го изгледа с високо вдигнати вежди.
— Когато Филдинг Доув почина — обясни спокойно Крекбърн, — Джоан наследи цялото му богатство. Той се занимаваше с много неща, притежаваше няколко сериозни търговски предприятия. В момента Джоан е много богата жена.
— С богатството идва и властта.
— Прав сте — кимна Крекбърн. — И колкото по-богат и могъщ е човек, толкова повече се старае да крие тайните си.
Все още валеше като из ведро, когато елегантната карета спря на Клермънт Лейн пред къщата с номер седем. Лавиния внимателно вдигна пердето и видя едър лакеи в елегантна ливрея, който отвори вратичката, а след това и голям черен чадър, за да предпази слизащата дама.
Плътен воал закриваше лицето на жената, която слезе по стълбичката, но Лавиния познаваше само една дама, която можеше да си позволи толкова скъпа карета и нарочно бе избрала това ужасно време, за да я посети.
Джоан Доув стискаше в лявата си ръка пакет, увит в памучен плат. Без да се оглежда, тя изкачи тясната стълба към къщата. Въпреки чадъра и внимаващия лакей ботушките от дивечова кожа и полите на елегантната тъмносива наметка се намокриха от дъжда. Лавиния незабавно отведе гостенката в уютната дневна и я настани в кресло пред камината, за да се стопли. Самата тя седна насреща й и зачака спокойно.
— Моля, донесете чай, мисис Хилтън — нареди кратко тя, като се опита да покаже, че едва ли не всеки ден посреща изискани гости в малката си дневна. — От новия болонг. Прясно запарен.
— Веднага, милейди. — Мисис Хилтън огледа посетителката с неприкрито почитание и едва не се строполи на пода, когато се опита да направи реверанс, преди да излезе от стаята.
