Лавиния завърза по-здраво връзките на шапката си и слезе по мраморната стълба. Небето над нея беше оловносиво. Днес късметът явно не беше на нейна страна. Сигурно щеше да завали още преди да се е прибрала вкъщи.
Пресече улицата и забърза покрай парка. Колкото и да й беше неприятно, трябваше да признае, че Емелин се е оказала права. Племенницата й упорито твърдеше, че човек, живеещ на Хазълтън Скуеър, никога не би признал, че е станал жертва на изнудване, а още по-малко би допуснал непозната жена да проведе дискретни разследвания по случая.
Трябва да измисля нещо друго, размишляваше мрачно Лавиния. Зави и тръгна по тясна уличка между две редици високи къщи. Непременно трябваше да намери начин да убеди Джоан Доув, че може да й се довери. Беше абсолютно сигурна, че дамата знае много повече, отколкото бе признала по време на краткия им разговор.
Изведнъж сенките в тясната уличка се сгъстиха. По гърба й пролази студ, който нямаше нищо общо с предстоящия дъжд. Някой вървеше след нея.
Вероятно бе направила грешка, като реши да скъси пътя. Но бе минала по гази уличка на идване към Хазълтън Скуеър и изобщо не я намери толкова ужасна. Затова спря и се обърна бързо.
Едра, заплашителна мъжка фигура преграждаше пътя на светлината в тясната улица.
— Каква случайност да ви срещна точно тук, мисис Лейк. — Тобиас Марч вървеше с бързи стъпки към нея. — Търсих ви къде ли не.
Когато след няколко минути влезе в тесния коридор на малката къща на Клермънт Лейн, Лавиния все още кипеше от гняв. Тобиас Марч беше само на крачка зад нея.
Появи се мисис Хилтън, бършейки големите си отрудени ръце в кухненската престилка.
— Ето ви и вас, мадам. Вече се опасявах, че ще ви навали. — Огледа Тобиас с неприкрито любопитство, но не каза нищо.
— За щастие успях да си дойда, преди да се намокря до кости — отговори Лавиния, докато сваляше шапката и ръкавиците си. — За съжаление това е единственото приятно нещо, което ми се случи днес. Както виждате, мисис Хилтън, с мен има неканен гост. Ще бъдете ли така добра да ни приготвите таблата и да я донесете в работната ми стая?
— Разбира се, мадам. — След последен изпитателен поглед към Тобиас старата прислужница се обърна и забърза по тъмния коридор към кухнята.
— И гледайте да не изхабите пресния китайски чай, който купих миналата седмица! — извика подире й Лавиния. — Сигурна съм, че в кутията има още от стария, евтин чай.
— Гостоприемството ви е наистина невероятно — промърмори Тобиас.
— Пазя любезността си за хората, които каня в дома си. — Лавиния окачи шапката си в антрето и тръгна по коридора. — Не за онези, които се канят сами.
— Мистър Марч! — Емелин се появи точно навреме зад парапета на втория етаж. — Много се радвам да ви видя отново, сър.
Тобиас вдигна глава и се усмихна сърдечно.
— Уверявам ви, че удоволствието е изцяло мое, мис Емелин.
Девойката слезе с леки стъпки по стълбата.
— И вие ли намерихте адреса на Хазълтън Скуеър? Там ли срещнахте Лавиния?
— Би могло и така да се каже — засмя се Тобиас.
— Следил ме е, а после ме издебна в една уличка. — Лавиния влезе устремно в малката си работна стая. — Шпионирал ме е, точно както в Рим. Започна да му става навик, не намираш ли?
Тобиас влезе и се огледа с интерес.
— Нямаше да се наложи да го правя, ако бяхте така добра да ме информирате за намеренията си.
— И защо, за бога, да го правя?
Мъжът вдигна рамене.
— Ако не го направите, обещавам да ви следвам като вярно куче по цял Лондон.
— Това е вече прекалено! Вие сте непоносим. — Лавиния седна зад бюрото си и се опита да се овладее. — Нямате право да се месите в личните ми дела.
— Въпреки това възнамерявам да изпълня заканата си. — Тобиас се настани в най-голямото кресло в стаята, без да чака някой да го покани. — Ще ви преследвам толкова дълго, колкото е необходимо, за да приключим историята с дневника. Преди това обаче ще ви предложа още веднъж да работим заедно, мисис Лейк. Колкото по-скоро обединим силите си, толкова по-бързо ще доведем работата до добър край.
— Мистър Марч е прав, Лавиния. — Емелин седна в единственото свободно кресло и се обърна към леля си. — Повярвай ми, има смисъл да работите заедно. Така ще се, справите по-бързо. Казах ти го тази сутрин, преди да излезеш от къщи, за да провериш адреса на Хазълтън Скуеър.
Лавиния премести злобен поглед от Емелин към Марч. Знаеше, че няма друг изход, освен да се съгласи. Беше логично тя и Тобиас да обединят силите си. Нали само преди час бе употребила същия аргумент пред Джоан Доув?
Огледа Тобиас с присвити очи и попита язвително:
— Откъде да знам, че мога да разчитам на вас, мистър Марч?
— Разбира се, че не можете да знаете. — За разлика от усмивката, с която бе поздравил Емелин, усмивката, отправена към нея, не беше топла, а хладна и развеселена. — Също както аз няма как да знам дали мога да ви вярвам или не. Но не виждам разумна алтернатива. И за двама ни.
Емелин чакаше напрегнато.
Лавиния продължаваше да се колебае. Надяваше се да й хрумне още някое възражение, но не би.
— По дяволите. — Тя забарабани с пръсти по писалището. — По дяволите!
— Много добре знам как се чувствате — заяви Тобиас. Лицето му остана напълно безизразно. — Думата, която ми хрумва, е примирение. Прав ли съм?
— В действителност определението „примирение“ съвсем не е достатъчно да изрази дълбочината на чувствата ми в момента. — Лавиния се облегна назад и се хвана здраво за облегалките на стола си. — Е, добре, сър, след като всички сме убедени, че е разумно и логично, аз съм готова да обмисля възможностите за партньорство с вас.
— Отлично. — Очите на Тобиас блеснаха триумфално и той не направи опит да го скрие. — Това ще направи нещата много по-прости.
— Съмнявам се, и то сериозно. — Лавиния изправи гръб. — Въпреки това ще се впусна в експеримента. Вие започвате пръв.
— Какво означава това?
— Да ми покажете доверието си, естествено. — Тя го дари с най-сладката усмивка, на която беше способна. — Разкажете ми какво знаете за Джоан Доув.
— Коя е Джоан Доув?
— Пфу! — Лавиния се обърна към племенницата си. — Знаех си. Виждаш ли, скъпа? Няма смисъл. Мистър Марч има по-малко информация от нас. Не разбирам каква полза бих имала да си сътруднича с него.
— Стига, Лавиния. Трябва да му дадеш шанс.
— Тъкмо това направих. Но разбрах, че е безполезно.
Тобиас я погледна с добре изиграна скромност.
— Мисля, че мога да ви предложа нещо, мисис Лейк.
Лавиния не си направи труда да скрие недоверието си.
— И какво е то?
— Предполагам, че Джоан Доув е личността, която живее на Хазълтън Скуеър.
— Какво брилянтно умозаключение.
При сарказма в гласа й Емелин трепна, но Тобиас изобщо не реагира.
— Признавам, че не знам нищо за нея — продължи все така спокойно той, — но няма проблеми за сравнително кратко време да събера обширна информация.
— И как ще го направите? — попита с неволно любопитство Лавиния. Все още имам да уча много за новата си професия, напомни си тя.
— Разполагам с широка мрежа от информатори в цял Лондон — отговори с лека усмивка Тобиас.
