изобщо не е била случайност.
— Е, не можем да знаем какво се е случило в действителност, нали? Най-важното е, че злодеят е мъртъв.
Лавиния се поколеба.
— Марч иска да му помогна в търсенето на дневника. Иска да обединим усилията си.
— Според мен това е напълно логично, Лавиния. И двамата сте решени да намерите дневника. Защо тогава да не станете партньори?
— Марч има клиент, който му плаща за усилията. Аз не.
Емелин я погледна изпитателно над ръба на чашата с кафе.
— Защо не преговаряш с мистър Марч да ти даде част от парите, които му плаща клиентът? Ти имаш добър търговски инстинкт и го разви допълнително, докато бяхме в Италия.
— И аз си помислих нещо подобно — призна колебливо Лавиния. — Но мисълта да стана партньорка на Марч ми причинява неловкост. Прави ме несигурна.
— Според мен ти просто нямаш друг избор, скъпа. Ще бъде крайно неприятно, ако в обществото започнат да говорят нелепици за престоя ни в Рим.
— Ти имаш дарбата да омаловажаваш нещата, Емелин. Ще бъде повече от неприятно. Клюките ще разрушат напълно моята нова кариера, да не говорим за твоите възможности да се наслаждаваш на тазгодишния сезон.
— След като заговорихме за твоята нова кариера, позволи ми да попитам: снощи спомена ли пред мистър Марч за новата си професия?
— Разбира се, че не. Защо да го правя?
— Само се питах дали пък случайно не си изпитала желание да се довериш на мистър Марч… в интимната обстановка, в която си попаднала неочаквано.
— В обстановката нямаше абсолютно нищо интимно. За бога, Емелин, в стаята имаше мъртвец!
— Да, естествено.
— При тези обстоятелства няма място за интимност.
— Разбирам.
— Последното, което искам, е да стана интимна с мистър Марч. По какъвто и да било начин.
— Защо непрекъснато повишаваш тон, лельо Лавиния? Много добре знаеш какво означава това.
Лавиния остави чашката си в чинийката. Ръката й трепереше неудържимо.
— Означава, че нервите ми са опънати до скъсване.
— Точно така. Но според мен ти нямаш друг избор, освен да приемеш предложението на мистър Марч. Моля те, започни да търсиш дневника заедно с него.
— Нищо не може да ме убеди, че е разумно да стана партньорка на онзи човек.
— Успокой се, моля те — изрече меко Емелин. — Според мен твоите лични чувства към мистър Марч оказват неблагоприятно влияние върху способността ти да преценяваш разумно.
— Спомни си какво ти казах в Рим: Тобиас Марч играе своя собствена коварна игричка, също както предишния път, когато имахме нещастието да го срещнем.
— И каква е тази игра според теб? — попита Емелин и в мекия й глас за първи път се прокрадна гняв.
Лавиния се замисли за миг над въпроса.
— Твърде възможно е той да търси дневника по същите причини, поради които го е купил Холтън Феликс. За да изнудва някого.
Емелин изпусна лъжичката в чашата с кафе.
— Наистина ли твърдиш, че мистър Марч има намерение да стане изнудвач? Отказвам да вярвам, че той може да има нещо общо с гадна твар като Феликс Холтън.
— Ние с теб не знаем нищо за Тобиас Марч. — Лавиния се опря с две ръце на масата и стана. — Кой може да знае как ще постъпи, ако дневникът се озове в ръцете му?
Емелин не отговори.
Лавиния скръсти ръце зад гърба си и заобиколи масата. След малко Емелин въздъхна.
— Е, добре, не съм в състояние да назова разумна причина защо трябва да имаш доверие в мистър Марч, освен факта, че именно той се погрижи да се върнем бързо и сигурно в Англия след катастрофата в Рим. Сигурно му е струвало цяло състояние.
— Той искаше да се отърве от нас — това е истината. Във всички случаи много се съмнявам, че мистър Марч е поел разходите за нашето пътуване. Аз съм абсолютно сигурна, че е изпратил сметката на клиента си.
— Може би, но аз въпреки това съм убедена, че в момента ги нямаш друг избор. Със сигурност е по- добре да работиш съвместно с него, вместо да го пренебрегваш. Все пак така ще научаваш какво е разкрил.
— И той ще знае какво съм узнала аз.
Лицето на Емелин се напрегна. В очите й светна необичаен за нея страх.
— Нима си измислила някакъв хитър план?
— Още не съм. — Лавиния спря и мушна ръка в джоба на роклята си. Извади листчето, паднало от книгата „Възпитанието на една дама“, и отново прочете адреса, написан на него. — Но няма да седя със скръстени ръце. Ще действам.
— Какво е това?
— Единственото намерено в къщата на Феликс, което заслужава интерес. Но може да се окаже и празна следа. — Тя прибра листчето в джоба си. — Ако се окаже, че следата не води доникъде, ще обмисля по- сериозно предимствата на партньорството с Тобиас Марч.
— Убеден съм, че тя е намерила в спалнята нещо важно.
Тобиас стана от стола и заобиколи голямото писалище. Приведе се напред и се опря с две ръце на дъбовия плот.
— Знам, че е така. Усетих го. Погледът й беше прекалено невинен. Абсолютно необичаен израз за тази жена.
Антъни Синклер, братът на съпругата му, вдигна глава от дебелата книга за богатствата на древния Египет, протегна се с удоволствие и отново се отпусна на стола. Тобиас неволно си каза, че така може да постъпи само здрав млад мъж на двадесет и една години.
Миналата година Антъни се бе преместил в собствено жилище. За известно време Тобиас се опасяваше, че ще се чувства много самотен в къщата си. Все пак Антъни живееше при него от дете. По-точно откакто Тобиас се бе оженил за сестра му Ан. След като Ан почина, Тобиас отгледа момчето съвсем сам и направи всичко по силите си, за да го възпита добре. Беше свикнал да го има винаги близо до себе си. Без него къщата щеше да изглежда празна.
Две седмици, след като се нанесе в новото си жилище, само през няколко къщи от дома на Тобиас, Антъни даде да се разбере, че гледа на къщата на зетя си като на разширение на собствения си дом. Обикновено идваше по времето за хранене.
— Необичаен? — повтори с усмивка Антъни.
— Лавиния Лейк е всичко друго, само не и невинна.
— Доколкото си спомням, тя е вдовица.
— Много бих искал да науча нещо повече за съдбата на съпруга й — рече замислено Тобиас. — Не бих се изненадал, ако ми кажат, че е прекарал последните си дни вързан за леглото в частна лудница.
— Тази сутрин ми обясни поне сто пъти, че нямаш никакво доверие в мисис Лавиния Лейк — напомни му меко Антъни. — Ако си толкова сигурен, че снощи е намерила нещо интересно, защо просто не я попита?
— Защото щеше да отрече. Категорично и естествено. Дамата няма никакво намерение да сътрудничи с мен за разкриване на случая. Трябваше да я обърна с главата надолу и да я изтърся — това е единственият начин да докажа, че е намерила нещо.
Антъни не каза нищо. Само седеше и наблюдаваше съпруга на сестра си със замислено изражение. Тобиас стисна зъби.
