един картоиграч да се интересува от роман, предназначен без съмнение за млади дами.
Отново запрелиства книгата, като спираше тук и там, за да прочете по някое изречение. Не мина много време и установи, че книгата изобщо не е посветена на възпитанието на младите дами.
— Велики боже! — Тя затвори бързо книгата и в този миг на пода падна малко листче.
— Намерихте ли нещо интересно? — попита Тобиас от съседната стая.
— Абсолютно нищо.
Лавиния впи поглед в листчето, паднало точно пред обувката й. Нещо написано на ръка. Тя изкриви лице. Може би Феликс е харесал книгата толкова много, че е започнал да си води бележки.
Наведе се да вдигне листчето и разчете какво бе надраскано на тънката хартия. Никакви бележки за възпитанието на една дама, а някакъв адрес. Хазълтън Скуеър номер четиринадесет.
Защо Феликс е съхранил този адрес в единствената си книга?
В този миг чу тихите, но издайнически стъпки на Тобиас по пода на дневната. Бързо пъхна листчето в джоба си и се обърна към вратата.
Мъжът се появи на отворената врата и силуетът му се очерта в сиянието на догарящия огън.
— Е?
— Не намерих нищо, което поне малко да прилича на дневник — отговори тя с твърд глас и — както й се искаше да вярва — съвсем честно.
— И аз не намерих. — Мъжът хвърли мрачен поглед към спалнята. — Дойдохме твърде късно. Очевидно човекът, убил Феликс, е имал достатъчно ум в главата си, за да вземе дневника.
— Това не бива да ни изненадва. На негово място и аз щях да направя същото. Без ни най-малко колебание.
Лавиния изкриви лице.
— Какво има?
Той я погледна втренчено.
— Както изглежда, трябва да изчакаме, докато новият изнудвач направи първите си стъпки.
— Новият изнудвач? — В първия момент шокът я парализира. Трябваше да положи усилия, за да затвори уста. — Велики боже, какво казахте, сър? Наистина ли предполагате, че убиецът на Феликс има намерение да ни изнудва?
— Ако историята обещава пари, а аз съм сигурен, че е така, трябва да предполагаме, че отговорът на въпроса ви е да.
— Проклятие!
— И аз съм готов да кажа същото, но по-добре е да гледаме положително на нещата, мисис Лейк.
— Невъзможно ми е да си представя, че в подобна история може да има нещо положително, мистър Марч.
Тобиас се засмя безрадостно.
— О, недейте така! Все пак ние двамата успяхме, независимо един от друг, да открием къде се крие Феликс, нали?
— Феликс беше неспособен глупак, крито оставяше всевъзможни знаци. Не беше проблем да подкупя уличното хлапе, което ми донесе писмото със заплахата. Даде ми адреса само срещу няколко дребни монети и две-три топли пастетчета с месо.
— Много умно от ваша страна. — Тобиас се обърна към мъртвото тяло, проснато на пода пред огъня. — Но не ми се вярва, че човекът, успял да намери Феликс преди нас и да го убие, е некадърник. Затова е по- добре да обединим силите си, мадам.
В главата й зазвъня тревога.
— За какво говорите?
— Сигурен съм, че разбирате за какво говоря. — Той устреми отново поглед към нея и вдигна едната си вежда. — Каквато и да сте, вие не сте глупачка, мисис Лейк.
Надеждата й, че след тази среща двамата ще тръгнат по различни пътища, се изпари в миг.
— Вижте какво — започна решително тя, — нямам никакво намерение да се съюзя с вас, мистър Марч. Всеки път, когато влезете в живота ми, става някаква катастрофа. Не искам това да продължи до безкрайност.
— Досега сме прекарали твърде малко време заедно, мисис Лейк. Само два пъти, и то за кратко.
— И двата пъти завършиха катастрофално. По ваша вина.
— Така смятате вие. — Той направи една тромава крачка към нея и я стисна здраво за рамото. — Моята гледна точка е, че вие притежавате забележителен талант да усложнявате прекалено всяка ситуация.
— Сега вече отидохте твърде далеч, сър. Бъдете така любезен да свалите ръцете си от мен.
— Боя се, че няма да го направя, мисис Лейк. — Той я изведе от стаята и се обърна към тъмния коридор. — Опитайте се да осъзнаете, че и двамата сме хванати в тази мрежа. Следователно имам пълното право да настоявам, че е необходимо да работим заедно, за да я разкъсаме.
3
— Не мога да повярвам, че си срещнала отново мистър Марч. И то при толкова странни обстоятелства. — Емелин остави чашата си с кафе и погледна втренчено Лавиния през масата за закуска. — Каква учудваща случайност!
— Глупости. Изобщо не е учудващо, стига да може да се вярва на историята му. — Лавиния почука с лъжичката по ръба на чинията. — Ако мога да му вярвам, цялата тази история с изнудването има нещо общо с историята в Рим.
— Да не би мистър Марч да смята, че Холтън Феликс е бил член на криминалното обединение, за което спомена? На Блу Чеймбър?
— Не. Очевидно Феликс е попаднал на дневника по случайност. Малко или повече.
— И сега дневникът е в ръцете на друг човек. — Емелин се взираше замислено пред себе си. — Вероятно именно той е убиецът на Феликс. И мистър Марч го преследва. Той е много упорит, нали?
— Ами! Прави го само за пари. Докато някой е готов да плаща за разследванията му, интересът му изисква да бъде упорит. — Лавиния изкриви лице. — Макар че за мен е неразбираемо защо клиентът продължава да плаща за услугите му, след като в Рим е показал плашеща некадърност.
— Много добре знаеш, че трябва да му бъдем благодарни за начина, по който проведе разследванията си в Италия. Всеки друг на неговото място щеше да си извади заключение, че и ние участваме в бандата главорези, и да ни унищожи.
— Човек, който се занимава с подобни разследвания, не бива да бъде глупак, а само глупак може да повярва, че сме забъркани в криминални деяния.
— Да, естествено — опита се да я успокои Емелин. — Но можем да си представим, че друг човек, не толкова интелигентен като мистър Марч, би заключил, че сме членове на бандата.
— Не бързай да приписваш на мистър Марч каквито и да било положителни качества, Емелин. Аз не му вярвам.
— Да, личи си. И защо не му вярваш?
Лавиния разпери ръце.
— За бога, Емелин! Миналата нощ се срещнах с него на място, където бе извършено убийство.
— Ти също си отишла на място, където е извършено убийство — напомни й с усмивка Емелин.
— Да, но той беше там преди мен. Когато отидох, Феликс беше вече мъртъв. Нищо чудно именно Марч да е убиецът.
— О! Много се съмнявам.
Лавиния я погледна втренчено.
— Как можа да го кажеш? Марч не ми спести информацията, че мистър Карлайл не е преживял срещата им в Рим.
— Доколкото си спомням, ти каза нещо за нещастна случайност и падане по стълбата.
— Това беше версията на Марч. Няма да се изненадам ни най-малко, ако чуя, че смъртта на Карлайл
