— Не го казвай.
— Боя се, че не мога другояче. Наистина, защо просто не обърна дамата с главата надолу и не я изтърси, за да намериш онова, което е открила?
— Дяволите да те вземат, Антъни, казваш го така, сякаш имам навика да се отнасям по подобен начин с почтените жени!
Антъни вдигна вежди.
— Неколкократно съм ти казвал, че когато става въпрос за жени, трябва да проявяваш повече деликатност. Знам, че се опитваш да се държиш като джентълмен. Но по отношение на мисис Лейк… всеки път, когато спомена името й, ставаш извънредно груб.
— Мисис Лейк е наистина необикновена жена — заяви Тобиас. — Тя е жена с извънредно силна воля, необикновено упорита и необикновено трудна. Жена, която може да доведе до отчаяние всеки нормален мъж.
Антъни кимна и изписа на лицето си лицемерно съжаление.
— Винаги е дяволски объркващо, когато откриеш собствените си неприятни черти в друг човек, нали? И то толкова ясни! Особено когато този човек принадлежи към слабия пол.
— Предупреждавам те! Не съм в настроение да служа като обект на подигравките ти. Не и тази сутрин, Антъни.
Момъкът затвори книгата, която четеше, и се засмя.
— Ти си се побъркал по тази дама: Забелязах го още преди три месеца, когато се върна от Рим.
— Преувеличаваш. Много добре знаеш какво ме свързва с нея.
— Не ти вярвам. Уитби ми описа с подробности как си бушувал и ругал, докато той се е грижил за теб и те е лекувал от треската, причинена от раната в бедрото. Каза ми, че в делириум си водил дълги, едностранчиви и абсолютно неразбираеми спорове с мисис Лейк. Откакто си отново в Англия, споменаваш името й по няколко пъти на ден — в повечето случаи без причина. Да, мога да твърдя, че тя ти е объркала ума.
— В Рим бях принуден да вървя по петите й в продължение на месец и да следя всяко нейно движение. Ужасно трудна задача, повярвай. — Тобиас стисна здраво резбования ръб на писалището. — Защо някой ден не се опиташ да следваш жена по целия град, като запомняш всеки човек, когото поздравява на улицата, всеки магазин, в който се отбива? И през цялото време се питаш дали дамата има нещо общо с бандата главорези или самата тя се излага на опасност да й прережат крехката шийка. Уверявам те, че подобно преследване може да подлуди всеки мъж!
— Както вече казах, ти си развил мания.
— Мания е прекалено силна дума. — Тобиас разтриваше с отсъстващ вид лявото си бедро. — Но съм готов да призная, че дамата оставя наистина неизличимо впечатление.
— Очевидно. — Антъни вдигна дясното си ходило върху лявото коляно и грижливо оправи ръба на модния си панталон. — Май днес кракът те боли особено силно?
— Вали, ако още не си забелязал. Когато е влажно, болката се засилва.
— Нямаш причини да ми се караш, Тобиас. — Антъни се ухили като хлапак. — Спести си лошото настроение за дамата, която го причинява. Ако вие двамата наистина станете партньори, за да намерите дневника, вероятно ще имаш предостатъчно възможности да си изливаш яда върху нея.
— Само мисълта за партньорство с мисис Лейк е достатъчна да ме побият тръпки. — Тобиас млъкна рязко, защото някой бе почукал по вратата на кабинета. — Да, Уитби, какво има?
Вратата се отвори и на прага застана дребната, добре поддържана фигура на човека, който му беше верен иконом, готвач, камериер, а при нужда и лекар. Въпреки несигурните доходи на домакинството, Уитби винаги успяваше да изглежда елегантен. Редом с Уитби и Антъни Тобиас често се чувстваше старомоден и занемарен. Още повече, че не се интересуваше от новостите в мъжката мода и от стила на обличане.
— Лорд Невил е тук и желае да говори с вас — обяви Уитби с обичайния злокобен тон, какъвто използваше винаги при появата на личност от висок ранг.
Тобиас знаеше, че в действителност Уитби няма особено високо мнение за високопоставените личности, но се наслаждава на възможността да даде израз на собствените си предпочитания към мелодрамата. Икономът му явно беше сбъркал професията си, но вече беше твърде късно да стане актьор.
— Помолете го да влезе, Уитби.
Икономът направи кратък поклон и изчезна. Антъни стана бавно от стола си.
— Проклятие — промърмори Тобиас под носа си. — Никак не ми е приятно да съобщавам лоши новини на клиент. Знаеш как се ядосват повечето хора. Никога не съм сигурен какво ще решат и кога ще спрат плащането.
— Според мен Невил няма избор — отговори също така тихо Антъни. — Няма друг, към когото би могъл да се обърне.
Едър, тежък мъж към края на четиридесетте влезе в стаята, без да си дава труд да крие нетърпението си. Богатството и аристократичният произход на Невил бяха очевидни, като се започне от орловия нос и арогантната стойка и се стигне до скъпия жакет и блестящите ботуши.
— Добър ден, сър. Не ви очаквах толкова рано. — Тобиас се изправи и посочи един от столовете. — Моля, заповядайте.
Невил явно нямаше време за формалности. Впи поглед в лицето на Тобиас, събра очи и попита нетърпеливо:
— Е, Марч? Получих писъмцето ви. Какво, по дяволите, е станало снощи? Намерихте ли следа от дневника?
— За съжаление, когато отидох, дневникът вече не беше там — отговори Тобиас.
Начинът, по който Невил изкриви уста, беше недвусмислен знак за надигащ се гняв. Господинът явно не понасяше лоши вести.
— Проклятие. — Свали ръкавицата си и когато зарови пръсти в косата си, черният камък върху тежкия златен пръстен заблестя. — Надявах се да уредя този въпрос много бързо.
— Открих някои полезни указания — продължи Тобиас, стараейки се да излъчва професионален опит и самоувереност. — Очаквам да намеря дневника през следващите дни.
— Трябва да го намерите. На всяка цена. И бързо. От него зависи всичко.
— Съзнавам това.
— Надявам се. — Невил отиде до масичката за сервиране и посегна към гарафата с бренди. — Прощавайте. Знам, че и двамата имаме интерес да се сдобием с проклетия дневник възможно най-бързо. — Спря за миг и погледна гарафата в ръцете си. — Позволявате ли?
— Естествено. Бъдете мой гост. — Невил изля в чашата си солидна порция алкохол и Тобиас гневно изкриви лице, но бързо извърна глава настрана, за да не го забележи лордът. Брендито беше скъпо. Но не можеше да си позволи да прояви скъперничество спрямо клиент, който си плаща.
Невил отпи голяма глътка, после още една и остави чашата на масичката. Лицето му помрачня.
— Трябва да го намерите, Марч. Ако попадне в лоши ръце, сигурно никога няма да узнаем кой е бил Азур. А най-лошото е, че няма да научим името на поне един оцелял от Блу Чеймбър.
— Смятам да ви намеря дневника до две седмици, сър — обеща Тобиас.
— Цели две седмици? — Невил го погледна ужасено. — Невъзможно! Прекалено дълго е.
— Ще дам всичко от себе си, за да стане по-бързо. Това е последното, което мога да ви обещая.
— Проклятие. — Невил направи няколко крачки по стаята. — Всеки ден без резултат означава, че дневникът може да бъде изгубен или унищожен.
Антъни се раздвижи и се покашля учтиво.
— Искам да ви напомня, сър, че само благодарение на усилията на Тобиас вие узнахте за съществуването на този дневник и за това, че го крият някъде тук, в Лондон. Това е много повече, отколкото знаехте преди един месец.
— Да, да, естествено. — Невил ходеше напред-назад с големи, неспокойни крачки и разтриваше слепоочията си. — Простете, че избухнах. Откакто знам за съществуването на дневника, не мога да спя. Като си помисля колко хора загинаха през войната заради бандитите от Блу Чеймбър, имам желание да закрещя.
— Никой не иска повече от мен да намери проклетия дневник — промълви като на себе си Тобиас.
