— Промъкнала се е, без да я усетят? На твое място веднага бих й заповядала да си обира крушите!
— Не, и ти не би направила такова нещо. Чувстваше се зле, дори се страхуваше, че ще припадне. После ми разказа една съвсем невероятна история — той замълча за момент, за да се убеди, че Камила цялата е в слух. — Каза ми, че идва от бъдещето.
Камила го изгледа.
— От бъдещето ли? Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Искам да кажа, че тя ще живее в Уайтфрайърз през хиляда деветстотин деветдесет и трета година.
Камила недоверчиво се изсмя.
— Глупости! Няма такава година. Искам да кажа, че още не е дошла. Боже Господи, та това е след повече от век.
— Точно така.
— Естествено, не си повярвал на тази история, нали, Майкъл? Освен ако не си започнал да вярваш в духове и феи.
— Почакай първо да я видиш. Както вече ти казах, тя е много необикновена жена.
— Къде е?
— Горе.
Майкъл отиде до вратата и извика:
— Гидиън, ако обичаш, доведи госпожица Фарнел.
Отново се върна при Камила.
— Беше облечена в най-странните дрехи, които някога съм виждал. Носеше тесни панталони, широка блуза от мек плат и бели обувки с гумени подметки. Върху яката на блузата й има етикет, на който са изписани непонятни думи.
— Ти си видял етикета от вътрешната страна на блузата й?
— Не ме гледай така недоумяващо. Самата тя ми го показа.
— Казваш, че била с панталони?
— Да, и то много тесни панталони.
— Боже Господи! — Камила седна на най-близкия стол и замислено наведе глава. — Жена с панталони! Трябва да е изглеждала доста странно.
Майкъл взе преспапието от масата и се престори, че го разглежда внимателно. „Доста странно“ съвсем не бяха думи, с които би описал Джоди. През нощта тесните й панталони се бяха явили неведнъж в съня му.
— Наистина са изключително смущаващи, но съвсем не са непривлекателни — той отбягна недоумяващия поглед на сестра си. — Тя не е като другите и аз вярвам на това, което ми разказа.
Вратата се отвори и Джоди влезе в стаята. Беше облечена в една от старите рокли на Камила, жълта, на дребни цветчета и обшита с дантела. Когато видя Камила, спря нерешително.
— Госпожице Фарнел, бих желал да ви запозная със сестра ми, Камила Галиър. Току-що й разказах за вашето неочаквано и крайно необикновено появяване.
Джоди се приближи до Камила и й протегна ръка като на мъж. Камила неловко се ръкува с нея. Джоди поглади с длани бухналите поли на роклята й.
— Надявам се, че няма да имате нещо против да нося роклите, които сте оставили тук. Нямам свои, а Майкъл смята, че облеклото, в което внезапно се появих тук, е твърде неприлична.
— Спокойно ползвайте всичко, което имам — отвърна Камила, която се опитваше да откъсне втренчения си поглед от късите коси на Джоди. — Да не би да сте боледували наскоро?
— Интересно, защо всички ми задават този въпрос? Не, аз рядко боледувам. Ако изключим това, че снощи не се чувствах добре.
Майкъл се намеси, за да поясни:
— Както е известно, отрязването на косата помага при треска.
Джоди опипа косите си.
— Смея да твърдя, че аспиринът действа по-добре.
Сега вече Камила бе престанала да крие любопитството си и я гледаше безцеремонно.
— Акцентът ви е странен. Звучи южняшки, а всъщност не е.
— Предполагам, че акцентите и изразните средства се променят с годините. Вашият е прекрасен.
Джоди се усмихна и Майкъл усети как сърцето му прескочи един удар.
За да прикрие вълнението си, той каза.
— Току-що разказах на Камила за появата ти тук.
— Вие вярвате ли ми? — разпалено се обърна Джоди към Камила. — Говоря истината. Разбирам, че звучи невероятно и самата аз не зная как се случи, но така или иначе, ето че съм тук — гласът й потрепери. — Тази сутрин, когато отворих очи, горещо се надявах да съм си у дома.
— Колко ужасно е всичко това за вас — поклати глава Камила, сякаш за да опровергае собствените си думи. — И все пак то е невъзможно.
Майкъл се върна при вратата.
— Гидиън, ако обичаш, кажи на Беси да донесе панталоните и горнището на госпожица Фарнел — после се обърна към Камила: — Преди да правиш заключения, виж с какво бе облечена.
Камила се завъртя около Джоди и внимателно я огледа от всички страни.
— Роклята ми ви стои добре, но е малко демодирана. Ще ви изпратя други по някой от слугите ми. Добре е все пак, докато сте тук, да изглеждате в крак с модата.
— Благодаря ви. Надявам се думите ми да не ви прозвучат нелюбезно, но смятам, че тук съм само на гости. Просто не зная как да се върна у дома — усмихна се тя притеснено. — По едно време дори започнах да си повтарям: „Лельо Ем, лельо Ем, най-добре е у дома. Най-добре е у дома.“
— Имате леля, която се казва Ем, така ли? — попита я Камила с все по-объркан вид.
Джоди поклати глава и усмивката й изчезна.
— Предполагам, че едва ли бихте ме разбрали, без да сте били на моето място.
Беси почука на вратата и влезе. Носеше грижливо сгънатите дрехи на Джоди. Камила ги пое и започна внимателно да ги разглежда.
— Вижте шевовете на панталоните — възкликна тя. — Ами горнището. Отвън е гладко, а отвътре е толкова меко и мъхесто.
— Това е блузон — обясни Джоди. — Блузон и джинси.
— Какво грубо име за такава удобна блуза — каза Камила. — Удивена съм, че хората го използват.
— А това са маратонките ми — каза Джоди, като повдигна полите на роклята си и издаде крак напред.
Камила се наведе, за да ги разгледа по-добре.
— Удивително! Жени да носят такива обувки?
Внезапно се сети, че Майкъл също е в стаята, и придърпа надолу роклята на Джоди, за да закрие глезените й. Джоди изобщо не изглеждаше смутена.
— Видя ли какво имах предвид? — намеси се Майкъл, взе блузона и прокара пръсти върху меката материя, представяйки си, че гали тялото на Джоди. — Досега не си виждала такива дрехи, нали?
Камила поклати глава.
— Тази блуза няма нужда от никакви дантели. Те само излишно биха я претрупали! — взе панталоните и ги огледа — Съвсем по формата на краката са — констатира тя, изчерви се и ги остави. — Просто не разбирам как сте се решили да ги носите.
Джоди не се засегна от думите й.
— Такава е модата във времето, от което идвам. Всички жени носят такива дрехи и това на никого не прави впечатление. Носим и рокли, но не като тази, а много по-къси и не така бухнали.
Майкъл се усмихна.
— Щом жените носят панталони, мъжете носят ли рокли?
— Не — върна му усмивката Джоди. — Мъжките дрехи не са се променили много. Мъжете носят облекло като твоето, а също така костюми и спортни панталони.
Камила забеляза погледа, който си размениха Джоди и брат й.
