стълб от пресована ламарина. Витрините бяха по-малки, а стъклата — по-тъмни, но това им придаваше особена загадъчност, която изостряше любопитството й. Докато се носеха бавно по главната улица на Джоакуин, тя въртеше глава и се взираше, за да види роклите и бонетата, изложени по витрините на множеството магазини. Имаше чувство, че е попаднала сред филмови декори.
— Ще прибера децата вкъщи — каза Рийд, когато кочияшът спря кабриолета пред един магазин. — Ще изпратя кабриолета да ви вземе.
— Отлично — каза Камила, докато кочияшът заобиколи кабриолета и помогна на двете жени да слязат.
Джоди придържаше полите на роклята си, стараейки се, краката й да са покрити както на Камила, докато слизаше от кабриолета. Кочияшът й помогна да слезе по стъпалата, сякаш бе от крехко стъкло, след което затвори вратичката и се покатери на капрата. Джоди и Камила махнаха на Рийд и децата, които се отдалечаваха.
Галантерийният магазин беше пълен със стоки, при вида на които Джоди широко отвори очи. В дясната му част се продаваха стоки за мъже, а в лявата — за жени. На тезгяха бяха подредени най-различни платове, от басма до атлаз. Стените бяха отрупани с шивашки метри, игленици, форми за шапки и кордели. Под стъклото на тезгяха беше пълно с многобройни видове конци. Джоди взе една макара и забеляза, че конецът е изцяло от памук. Любопитно огледа един от топовете плат.
— Няма нито грам полиестер — каза тя на Камила.
— Какво е полиестер? Цвят ли?
— Не, вид изкуствена материя — прокара ръка по едно копринено кадифе. — Разкошно е!
— Мисля, че не е зле да купим някакъв плат. Сигурна съм, че ще искаш сама да си ушиеш роклите.
Джоди не знаеше как да обясни на Камила, че никога през живота си не беше шила рокля.
— Лесно ли се шият тези модели?
Огледа роклите, които бяха облекли. Бяха отрупани с всевъзможни дантели, набори, жаба и бродерии.
— Разбира се. Беси ще направи шева, тя е отлична шивачка. Аз ще ти помогна с бродерията и дантелите. Обичам да шия. Матилда вече също бродира доста добре. Предполагам, че ще наследи от мен вкуса към шиенето.
— Никога не съм била добра шивачка — призна Джоди. — Дори направо мога да кажа, че нищо не разбирам от шиене.
За миг Камила я погледна изумена, но нищо не каза.
— Ето ги и ръкавиците.
Един продавач ги посрещна на щанда започна да изважда чифтове ръкавици от тесните чекмеджета под витрината и да ги нарежда на стъклото. Джоди отдели чифт бели дантелени ръкавици, за да ги огледа по-добре. Никога не беше виждала такава фина изработка и почти не смееше да попита за цената им.
Продавачът беше млад мъж със сравнително приятно лице, върху което обаче беше изписано прекалено силно угодничество. Толкова много се стараеше, че Джоди го съжали. Когато й каза цената на ръкавиците, Джоди остана изумена.
— Направо ми се иска да купя целия магазин — прошепна тя на Камила, когато продавачът отиде да донесе още ръкавици от склада зад щанда. — Ако препродам стоките бих направила истинско състояние.
— Цените са по-високи там, откъдето идваш, така ли? Трудно ми е да повярвам. Чувала съм да казват, че в този магазин всичко е ужасно скъпо, но понеже Майкъл иска да си купиш най-доброто, затова те доведох тук.
— Къде са сутиените и гащите? Те ми трябват повече от всичко друго.
Камила се изчерви.
— Имаш предвид долното бельо? Ще трябва да попитаме някоя продавачка — тя замълча за минута. — Женските гащи са ми известни, разбира се, но какво е сутиен?
— Имам неприятното чувство, че все още не е изобретен.
Продавачът се върна с нова кутия ръкавици и я отвори с артистичен жест.
— Това е последната мода. Вижте шевовете и формата на пръстите.
Камила обърна наопаки една ръкавица, за да разгледа шевовете.
— Хубави са.
— Великолепно ще ви стоят, любезни госпожи, ако не възразявате на мнението ми.
Необичайният му акцент го издаваше, че не е от този край.
— Мисля да взема един чифт — колебливо каза Джоди. Нямаше представа как се купуват ръкавици.
— Тя ще купи шест чифта, аз също — каза Камила. — Нали знаете къде да изпратите сметката?
— Да, госпожо, на госпожа Галиър. Вие сте една от най-добрите ни клиентки — той се поклони на Джоди. — Моля да ме извините, но не мога да си спомня да съм ви виждал по-рано.
— Аз съм на гости в Уайтфрайърз — каза Джоди. — Това е онази сграда в типичен колониален стил на около три километра от града.
Внезапно се почувства като глупачка. Можеше да се каже, че половината къщи в града бяха в същия стил, а освен това тя не бе сигурна дали той вече е получил наименованието си.
— Да, известно ми е имението Уайтфрайърз. Да, госпожо. Господин Девъро.
Продавачът се кланяше като маймуна в желанието си да я убеди, че наистина знае имението. Отброи по шест чифта ръкавици с техните размери и ги отдели настрана от другите.
— Ще наредя да ги занесат в кабриолета ви.
Джоди се усмихна и си каза: „Значи дори няма да отнесем покупките си сами.“ Погледна Камила, за да види дали и тя като нея се забавлява от угодническите маниери на продавача.
Камила вече се беше обърнала на друга страна и опипваше някаква кордела.
— Този цвят ще ти отива. Мислиш ли, че ще подхожда на онзи син кашмир?
Те се заровиха в платовете, избраха колкото за две рокли и продавачът отнесе топовете на тезгяха за рязане.
— Знаеш ли, че продавачът на щанда за ръкавици ни гледа — прошепна Джоди.
— Знам. Често го прави. Преструвай се, че не забелязваш.
— Но това дразни. Защо го прави?
Джоди се обърна и го погледна, при което лицето му грейна.
— Изглежда такъв си му е маниерът. Тук никой не дружи с него. Той се появи веднага след войната. По акцента му сигурно си познала, че е янки — Камила снижи гласа си. — Той е политически авантюрист.
Джоди я погледна с широко отворени очи.
— Нима? — тя го погледна още веднъж. — Винаги съм си ги представяла по-възрастни и по- агресивни.
— Е, той не е бил кой знае какъв. Голямата част от тях отдавна се заселиха в Ню Орлиънс или Батън Рууж и сега трупат състояния на гърба на обеднелите от войната хора, които не могат да се защитават, но, изглежда Джордж Пърси ще остане завинаги при нас.
— Сигурно е излял половин килограм помада на косата си. Обзалагам се, че нощем главата му е пързаля по възглавницата.
Камила се изсмя и прикри уста с върха на пръстите си.
— Засрами се, Джоди. Господи, какъв език!
Джоди се усмихна и си помисли колко ли би се шокирала Камила, ако видеше телевизионно шоу.
Следващото място, където спря Камила, бе щанда за корсети. Посрещна ги солидна и улегнала продавачка. Идеята да купят корсет обаче, срещна решителната съпротива на Джоди.
— За нищо на света не бих си сложила такова нещо.
Камила беше изумена.
— Какво? Не носиш корсет, така ли? — прошепна тя.
— Не, и нямам никакво намерение. Първо, не е здравословно. И второ, дори и да беше, не бих се подложила на такова мъчение — тя погледна талията на Камила. — Ти носиш ли?
— Разбира се. Всички жени носят корсети.
