заслушва в начина, по който той говореше за Уайтфрайърз, сякаш говореше за любим човек, и бе видяла уважението в очите на Гидиън, когато той се обръщаше към Майкъл.
Нейният и неговият дух сякаш изпълняваха една мелодия. Спомни си онази сутрин, когато слезе в салона и видя слънчевата светлина да чертае весели правоъгълници върху пода. В същия момент се появи и Майкъл и забеляза погледа й. Нищо не каза, но очите им се срещнаха. Той се усмихна и двамата мълчаливо се загледаха в слънчевата светлина.
Джоди никога не бе изпитвала такава близост. Беше имала мъже, пред които не бе оставала равнодушна, но никой от тях не беше вниквал в мислите й така дълбоко, че думите да са излишни.
Тя протегна ръка и докосна бледозеления мъх, който висеше като брада от едно дърво. Всичко това го нямаше в нейното време. Потокът беше пресъхнал или отклонен дърветата бяха изкоренени и на тяхно място имаше паркинг. Напоследък на мястото, където сега растеше разкошна стара магнолия с лъскави листа, бе започнало строителство на магазин за преоценени стоки. Повечето от пасбищата бяха останали, но вече не бяха част от Уайтфрайърз. Наистина, много малко бяха удобствата във времето на Майкъл, но присъствието му напълно компенсираше онова, което тя бе изгубила от своето време.
Джоди стана и закрачи край потока, следвана от коня. Откакто беше попаднала в това време, никой не я притискаше с плащане на сметки, нямаше тревоги за препитанието си, нито я измъчваха мисли дали ще си възвърне инвестираните пари. Макар че още не й се искаше да си го признае, беше започнала да се надява че ще остане тук завинаги. Но така, както тя виждаше нещата оставането й във времето на Майкъл означаваше да живее с него. Ако той се оженеше за Ема, всичко щеше да се окаже невъзможно. Не само че Ема никога нямаше да я допусне в къщата си, но и самата Джоди не би останала за нищо на света. Нито щеше да изпитва към Майкъл това, което чувстваше сега.
Ема наистина ли го обичаше? Ами ако и самият той бе влюбен в годеницата си? Докато не го видя да я прегръща в предния салон, Джоди беше сигурна в обратното. Когато ги видя обаче, й се стори, че Майкъл всеки момент ще я целуне. Споменът отново изтръгна сълзи от очите й. Знаеше, че няма право да иска нищо от него, но с какво можеше да й помогне това.
Откога беше влюбена в Майкъл? Не можеше да си спомни кога точно се беше зародило това чувство в нея, но не можеше също така и да си припомни кога не е била влюбена в него. Сякаш, появявайки се тук и установявайки се в този дом, който вече беше неин, тя бе продължила живота си оттам, откъдето го бе прекъснала в своето време. Не разбираше как се е получило това чудо, но не можеше и да го отхвърли. Любовта към Майкъл беше най-естественото чувство, което някога бе изпитвала.
Но очевидно и Ема беше влюбена в него или поне го искаше за съпруг. От своя страна Майкъл също желаеше Ема, иначе нямаше да й предложи брак. Джоди си каза, че колкото по-скоро се сблъска с фактите, толкова по-скоро ще е в състояние да приеме това, което има да става. Беше прекалено почтена, за да се опита да отмъкне Майкъл от годеницата му, но и любовта й към него беше твърде силна, за да махне с ръка, и да остави нещата да се развият в посоката, в която бяха тръгнали. „Ех, само да не беше влюбен в Ема — помисли си тя, — всичко щеше да е съвсем различно.“
Може би беше предопределено Майкъл да се ожени за Ема. Може би този брак се вписваше в някакъв грандиозен план, непостижим за човешкото съзнание. Може би пристигането на Джоди действително не беше нещо повече от злополука и тя наистина щеше да провали божествения план, ако заживееше тук.
От друга страна, как бе възможно Майкъл да обича такава празноглавка като Ема? По време на партито в Оъкс Джоди не я чу да каже нищо умно. Ема беше като малко момиченце, което разиграва маскарад, и се прави на голяма, но само за момента. Джоди не можеше да си представи, че Ема би имала достатъчно ум в главата си, за да поведе с Майкъл разговор за нещо наистина смислено.
Внезапно тя спря и конят провеси глава през рамото й, подканяйки я сякаш да го погали. Докато разтриваше кадифената кожа над ноздрите му, Джоди въздъхна:
— Ех, приятелю, радвай се, че си кон. Никак не е лесно да си човек. Особено, когато не знаеш как ще се развият някои неща.
Ако Майкъл се оженеше за Ема, което той явно щеше да направи, в случай че Джоди не се намесеше, потомците му щяха да са измрели, преди тя да е закупила имението. Ами какво щеше да стане, ако, вместо за Ема, той се оженеше за нея? Дали нямаше да имат деца, произхождащи от различни времена? Деца, които биха могли да родят други, които ще обичат Уайтфрайърз също както Майкъл и Джоди?
Тя закрачи назад към ливадата и се загледа през полето към Уайтфрайърз. Самотен конник се движеше по посока към Оъкс. Нямаше съмнение, че това е Ема, и Джоди бе доволна да види, че си е тръгнала. От това разстояние Уайтфрайърз изглеждаше съвсем тих и спокоен. Докато тя наблюдаваше, Майкъл излезе от къщата и прекоси двора към работилницата на ковача. Беше твърде далеч, за да различи лицето му, но все пак го позна по походката.
Прииска й се или изобщо да не се бе появявала тук, или да е сигурна, че ще остане завинаги. Ясният поглед върху положението й щеше да й помогне да се справи с любовта си към Майкъл. Ако беше предопределено да го напусне, за него щеше да е истинска трагедия да я обича така силно, както го обичаше тя.
Десета глава
Уил Бро седна до Джоди на стъпалата пред входа на къщата и й се усмихна.
— Не мога да ви опиша колко съм щастлив, че дойдохте в Джоакуин. След като Ема се сгоди, аз реших, че завинаги ще трябва да остана ерген.
Джоди се усмихна. Не можеше да скрие, че тактиката му я забавлява.
— Нямам намерение да се омъжвам за когото и да било, особено за човек, който, за по-малко от седмица, ми прави вече второ предложение. Какво бихте направили, ако приемех?
— Бих изкрещял, че съм най-щастливият мъж, и бих помолил Майкъл да ми стане кум.
— Бива си ви, както казваме там, откъдето идвам — Джоди се загледа в алеята към главния път. Ранната есен беше обагрила нежните евкалипти в златно и червено, но останалата част от гората си оставаше наситено зелена.
— Кажи ми, Уил, какво правят жените във вашия край, които са решили да не се омъжват?
— Остават да живеят при родителите си и се превръщат в изкуфели лелки.
— Ами ако нямат родители?
Той се замисли за момент.
— Предполагам, че тези, които не постъпят в манастир, остават да живеят сами и работят като шивачки или продавачки, за да се препитават. Защо питаш?
— Просто от любопитство.
— Най-малко ти можеш да се тревожиш, че ще останеш стара мома. Та ти си в разцвета на младостта. Освен това аз ще се оженя за теб и ще те спася от самотната старост.
— Започва да ме обхваща желание да ти пристана на ума, за да видя колко бързо ще се откажеш от намерението си — хвърли поглед към скута си и оправи дантелата, която обточваше един набор на роклята й. — Какво говорят хората за мен?
Уил я погледна и се усмихна.
— Говорят, че вдъхваш живот на енорията. Съвсем бяхме затъпели, преди да се появиш.
— Кажи ми без заобикалки — срещна недоумяващия му поглед и каза: — Искам да знам истината.
— Има някои, които се питат дали наистина си братовчедка на Майкъл, и защо си дошла тук.
Тя кимна.
— Аз също допусках, че се носят какви ли не слухове за мен. Защо всеки гори от желание да се меси в работата на другия?
— Тук никой не е виждал човек като теб. Ти излъчваш нещо тайнствено и чуждо. Не само това, че си от Щатите — има и още нещо. Просто не мога точно да го определя.
— Разбирам те.
Тя стана и закрачи напред-назад по верандата, после се облегна на перилата и хвърли поглед към пасбището. Там, където беше свикнала да вижда съседна ферма и плевнята й, сега вятърът люлееше тревите и сред тях пасяха коне. Знаеше, че по-нататък расте захарна тръстика и че всичко това е част от
