Уайтфрайърз.
— Случвало ли ти се е да попаднеш някъде, където никога преди не си бил и да изпиташ чувството, че винаги си живял на това място?
— Не, но все пак трябва да знаеш, че аз не съм пътувал кой знае колко. Не говоря за времето, когато служех в армията. Тогава бяхме прекалено заети да се дебнем с враговете си, за да обръщаме внимание на околностите.
— Майкъл в твоята рота ли беше?
— Аз бях в неговата. Майкъл беше командир. Той е истински герой. Ако имахме повече хора като него и повече коне като тези, които той отглежда сега, може би щяхме да спечелим войната.
Джоди замълча.
— Майкъл не разказва много за себе си — продължи Уил. — Може би защото още от съвсем млад е бил натоварен с такава голяма отговорност. Сигурно знаеш, че той беше едва осемнадесетгодишен, когато стана господар на имението. Трябваше не само да управлява Уайтфрайърз, но и да се погрижи по-малките му сестри да се омъжат за мъже от добри семейства.
— Не бях се сетила за това. Камила трябва да е била едва на четиринайсет, което означава, че Клодия е била на петнайсет. Били са в най-трудната възраст.
— Не зная колко трудни са били, но бяха достатъчно възрастни, за да се омъжат.
Джоди се опита да си представи как би могла да се омъжи на четиринадесет или шестнадесет години. Спомни си, че тогава я вълнуваха повече терените на приятелките й, отколкото момчетата.
— Още не съм се запознала с Винсент — какво представлява той?
— Винсент е добър човек. По-възрастен е от Клодия, но това е нормално. Лично аз мисля, че тя го е избрала, защото е знаела, че ще успее да го постави под чехъл. Първата съпруга на Винсент умря, скоро след като се ожениха, и той толкова се бои да не изгуби и Клодия, че й позволява повече, отколкото биха допуснали другите мъже.
— Виждам, че това се проявява и в характера на Клодия. Онзи ден тя беше тук и ясно ми даде да разбера, че не ме харесва. Подозирам, че настоява пред Майкъл да се отърве от мен.
— Майкъл е джентълмен и няма да го стори. Впрочем, колко време ще останеш, ако смея да попитам?
— И аз не зная. Може да е доста дълго — тя се обърна и се облегна на перилата. — Надявам се да не прекаля с гостоприемството на Майкъл. Знам, че той си има свои планове в живота.
— Майкъл не се оплаква от присъствието ти.
Тя го погледна.
— Ти си говорил с Майкъл?
— Разбира се. Почти не минава ден да не дойде следобед вкъщи, за да пием кафе. Той често говори за теб — Уил й хвърли поглед. — Ема би го ревнувала, ако разбереше.
— Говори за мен ли? И какво казва?
— Не че разказва неща от детството ти или плановете ти за бъдещето, колкото че започва почти всяко изречение с думи като „Джоди мисли“ или „Джоди казва“. Струва ми се, че го прави несъзнателно.
Джоди усети, че я завладява буйна радост, и се усмихна.
— Така ли прави?
Уил се настани по-близо до нея.
— Госпожице Джоди, не оставай с впечатление, че съм твърде прям, но като най-добрият приятел на Майкъл се чувствам задължен да ти напомня, че той е сгоден, и му предстои да се ожени, и че ти много лесно можеш да разбиеш сърцето му.
— Не, това е невъзможно — усмивката й изчезна. — Вчера Ема беше тук и аз ги видях да се прегръщат в салона. Той я обича. Освен това аз не се опитвам да застана между тях.
— Изобщо не съм имал предвид, че го правиш преднамерено, но Майкъл никога не казва какво мисли Ема.
— А според мен трябва, след като е така силно привързан към нея. Нима можеш да допуснеш, че той не е влюбен в нея? Като негов най-добър приятел, ти би трябвало да знаеш това.
Уил се облегна на перилата до нея.
— Защо искаш да знаеш?
— Прав си, това не е моя работа. Забрави какво казах. Просто искам той да е щастлив.
— И мислиш, че с Ема няма да бъде, така ли?
— А ти как мислиш?
Уил сви рамене.
— Ема е приятна и красива. Родът й е стар колкото и родът на Майкъл. Плантацията й граничи с Уайтфрайърз.
— Това не означава, че бракът им би бил щастлив. Те двамата имат ли нещо общо помежду си?
Уил се разсмя.
— Какво имаш предвид? И двамата обичат домовете си, Юга и знаят какво се очаква от тях в живота.
— Това достатъчно ли е? Той обича ли я?
Отговорът на Уил остана неизвестен, тъй като в този момент на верандата се появи Майкъл.
— Стори ми се, че чух гласове. А, здравей Уил.
— Здравей, Майкъл. Мислех, че по това време обикаляш из полето. Забелязах, че тръстиката е отрязана.
— Точно оттам идвам. Работата върви добре — той погледна Джоди. — Тази сутрин излязох толкова рано, че не успях те видя.
Усмихна й се и тя се развълнува до дъното на душата си.
Джоди почувства, че трябва да откъсне поглед от него, но не можеше да го стори. Вместо това каза:
— Мислех си и аз да изляза малко по-късно, за да видя прибирането на реколтата. Никога досега не съм виждала как се реже захарна тръстика.
Макар че се опитваше да говори с неутрален тон, гласът й прозвуча по-нежно и мило, отколкото възнамеряваше. С голямо усилие откъсна очи от Майкъл.
Уил ги погледна.
— Искаш ли да ти изпратя част от моите работници, за да ти помогнат? Вече прибрах памука и докато дойде време за оран, за тях няма много работа.
— Благодаря ти. Наистина не бих отказал известна помощ, тъй като тази година не ми достига работна ръка.
Той продължаваше да гледа Джоди.
— Понякога ми липсва доброто старо време — каза Уил. — Когато дойдеше време да се прибира захарната тръстика, робите работеха на смени денонощно. Тук захарната тръстика не узрява напълно и трябва да я оставяме в полето възможно по-дълго време, чак до първа слана.
— Цената на памука продължава да пада — каза Майкъл, докато се облягаше на перилата до Джоди. — Чудя се дали да засаждам памук следващата година.
— А аз се питам, след като не сте съвсем на север, дали не бихте могли да отглеждате ориз — каза Джоди.
Усещаше погледа на Майкъл и това приятно възбуждаше нервите й, но се стараеше да не се издаде в присъствието на Уил.
— Ориз ли? — попита Майкъл.
— Да се отглежда ориз като стопанска култура? — Уил замислено хвърли поглед към полето. — Никога не съм чувал такова нещо.
Джоди разбра, че е направила грешка, но намери начин да я поправи.
— Оризът се отглежда в равни полета, които могат да се наводняват. Виждала съм оризища и има хора, които знаят как се правят.
— Ориз — каза Майкъл, като че ли премисляше тази възможност.
— Ти, изглежда, си пътувала надлъж и нашир — каза Уил. — Къде си виждала такива оризища?
